Начало на пътя

Михал Козал е роден на 25.09.1893 г. в Нови Фолварк, малко селище в архиепархия Познан, в голямото семейство на бедни и много набожни селяни.

След завършване на гимназията през 1914 г. постъпил в семинарията „Леониум“ в Познан. Избухването на Първата световна война забавила следването му. Ръкоположен е за свещеник на 23.02.1918 г.

На 29.09.1922 г. е назначен за префект на католическата девическа гимназия в Бидгошч. Освен ръководител той бил също и преподавател по вероучение.

През 1927 г. епископът го назначил за духовен наставник в семинарията в Гнезно. Личният му пример оказвал голямо влияние над семинаристите. През 1929 г. бил назначен за ръководител на семинарията, въпреки че нямал необходимата академична степен.

Интересувал се много от изкуство. Служител в един музей си спомня: „Епископ Козал обичаше всичко красиво… Нямаше изложба, която да не е посетил.“

На 12.06.1939 г. Михал Козал бил ръкоположен за епископ на Влоцлавек и за титулярен епископ на Лаппа.

На 1 септември 1939 г. хитлеристка Германия напада Полша. Епископ Козал подкрепял верните с каквото можел – посещавал ранение, утешавал хората, помагал най-вече с бащинското си отношение. През тези дни прекарвал много време в изповедалнята и в молитва. Съвременници го описват така: „Добротата му, спокойствието му и самообладанието му запалваха у хората в това време на страх и безизходица лъч на надежда.“

Държавните власти и полската войска го подтиквали да напусне града и да отиде на сигурно място, но той отказал. Като пастир искал да остане като при своите свещеници и верни. Хората му се доверявали.

С окупацията на Влоцлавек хитлеристите започнали сситематичен тормоз над Църквата – католическата преса била забранена, църковните институции – отчуждени, манастирите – обезлюдени, духовници и миряни били арестувани. Германският райх възнамерявал да направи от епархия Влоцлавек образцов нацстки окръг с полски работници-роби и без пречещи религии като християнството, с въвеждане на новата „хитлеристка религия“. Затова Католическата църква била преследвана особено сурово и целта била да бъде изтребена докрай.

Епископ Козал се борел срещу това и протестирал смело. Но без успех. Получил призовка от Гестапо, където опитали да го сплашат. Било му наредено да проповядва само на немски. Епископ Козал отказал. Очаквал всеки момент да бъде арестуван.

Основната му грижа била семинарията. Опитвал се да получи разрешение тя да бъде отново отворена. За голяма изненада фашистките власти се съгласили и обявили, че семинарията ще заработи отново на 08.11.1939 г. Но това било лъжа. Предния ден били арестувани всички професори и семинаристи, сред тях и епископ Козал, който казал: „Не мога изобщо да позная немците, те са съвсем различни от онези, които знаех.“

Кръстен път, страдание, затвор

Кръстният път за епископ Михал Козал започва в затвора на Влоцлавек, в изолатора, в студена и влажна клия, където спял на голия циментов под. В неделя имал право да бъде за кратко при своите свещеници, професори и семинаристи, за да отслужват заедно Светата Литургия. Бил довеждан за половин час в параклиса и първото, което правел, било да се изповяда. След 30 минути бил отвеждан обратно. Два пъти бил бит с камшик от есесовците. О. Ленц предполага коя е причината за арестуването на Козал: „Неговото свещенство, неговото епископско достойнство! Неговата смелост, която го задържа на мястото, за което беше отговорен, неговата пастирска вярност! Той нямаше нищо общо с политиката, но неговата възвшена личност беше много силна опора за полската Църква в най-трудното време на преследване.“

В мрачната Свята нощ на Рождество 1939 г. разрешили на епископ Козал да се срещне със свещениците си и той им казал няколко думи, с които ги утешил и окуражил.

На 16.01.40 г. цялата група от семинарията заедно с епископа била преместена в Лад на Варта, под домашен арест в манастира на салезианите. Там условията били по-леки, тъй като есесовците не присъствали директно. Поради това било възможно до известна степен да се живее в общност. Епископ Козал съумял да създаде добра атмосфера сред интернираните. Оцелял свещеник свидетелства: „Той не се намесваше, но по дискретен начин се интересуваше за живота ни.“ Духовен живот, часове за молитва и Св. Литургия – всичко това можело да се прави. Епископ Козал използвал времето, за да учи италиански. За него било много важно да служи Литургията всеки ден. Той се молел дълго в тишина и без да помръдва пред тавернакула. В Лад престояли 8 месеца.

Епископ Козал тайно осъществил контакт с епархията, за която продължавал да мисли. Опитвал се скришом, отдалеч да възстанови семинарията. Семинаристите, които били арестувани, продължили да учат и дори положили изпитите си. Председател на комисията бил епископ Козал.

През това време пристигнала съмнителна вест: Нунцият преговарял с немците за неговото освобождение. Условието било да поеме нова задача: ръководството на администрацията на Люблин. Епископ Козал отказал предложенето. Той искал да остане при своите свещеници. Освено това тази вест можела да е поредната лъжа на Гестапо, опит да бъде изолиран.

Решението е взето: да се пожертва за освобождението на Църквата и своята любима Полша

Епископ Козал бил реалист. От прозореца си той непрекъснато виждал депортирането на хора. За него било ясно: Тези мъже са отвеждани, за да страдат и да умрат. Той взел важно решение. В дългите часове за молитва пред тавернакула Козал предложил на Бог живота си. Доверил решението си на един семинарист, по-късно епископ Майдански, който свидетелства: „Той получи уверение от Бог, че тази жертва е приета. Беше сигурен в това. Когато жертвата трябваше да се изпълни, той го показа по дискретен начин.“

Още в Лад епископ Козал страдал от последиците на суровия престой в затвора и малтретирането. На 26.08.40 г. по-голямата част от свещениците били изпратени в концлагер. Епископът, седем свещеници и един дякон първоначално били оставени, след това депортирани в концлагер на територията на Полша. Там Михал Козал отново бил подложен на мъчения. Получил сериозни наранявания на крака и оттогава куцал. От ударите болезнено било наранено и лявото му ухо. Постоянно го държали с белезници и се подигравали с него.

В концлагера Дахау

Пътят на страданията му продължава в Дахау, където бил докаран на 25.04.1942 г. През същата година затворените в концлагера свещеници търпели най-големи мъки. Умишлено не им давали храна, затова пък работата им била много тежка. От лятото стотици от тях започнали да измират.

Още в деня на пристигането си епископ Козал бил наказан да стои дълго на студа, без топли дрехи и почти бос, лишен дори от обичайното затворническо кепе. Непрекъснато го ругаели и се отнасяли ужасно с него. Два пъти му били нанасяни като наказание 25 двойни удара. Вината му била, че бил епископ.

Един от оцелелите свещеници разказва следния случай за него:
„Веднъж комендантът на блока Б. го преби до кръв. Биеше го и комендантът на лагера (също и един от концлагеристите, който беше с по-висш ранг) и го караше да носи казаните с храна. Епископ Козал беше висок, но слаб. Беше много работлив, но от глада и побоите беше останал без сили. Успяваше да се справи с ужасното разнасяне на храната,само като някак си напрягаше всичките си сили. Трябваше да върши всякаква работа, като всеки друг концлагерист. СС заповядваше и следеше за изпълнението. Тежко на този, който помагаше на епископа!…“

Епископ Майдански разказва: „Един ден и епископ Козал падна при разнасянето на храната. Реакцията беше незабавна: Комендантът на блока го удари. Ухото му причиняваше болка. Така изглеждат спирките от Кръстния път. Биеха го по пътя за Дахау. Биеха го и сега. От предишните побои куцаше. След това получи възпаление на средното ухо. Той загиваше. Така осъществяваше жертвата си“…

От август 1942 г. епископ Козал работел с още няколко по-възрастни свещеници на плантацията, където сгъвал и лепял пликове за билки и подправки. Докато извършвали тази работа, свещениците предпазливо молели Броеницата. Успявали също да водят дискусии. Отец Ленц разказва, че помежду си шеговито наричали тази група свещенци „капитул“ и също „бореща се Църква“.

Светец

При такива условия, сред лишения, глад и опасности, епископ Козал винаги оставал спокоен и изпълнен с упование в Бог. „Епископ Козал е светец!“, казвали за него останалите свещеници. Има свидетелства за неговото смирение и солидарност с другите концлагеристи, което го карало да отхвърля предложените привилегии: „Не искам спецално място! Тук съм един номер като всички останали и искам да нося кръста си честно с другите!“ Или това: „Беше високо ценен от всички ни и уважаван заради високата си интелигентност и образование, заради непоклатимия си идеализъм, заради скромността си и дълбоката си набожност.“

Отец Игнаси Йез, който по-късно става епископ, си спомня: „Правеше ми впечатление със своята сериозност и с достолепието, което се излъчваше от осанката му… Отличаваше се със спокойния си нрав, с уравновесеността си и с бодрия си дух, който той запази въпреки недостойните обстоятелства, при които бе принуден да живее.“

Характерът му, държанието му на свещеник били за останалите пример за сила. Епископ Майдански: „… той правеше страданието ни поносимо с образцовото си поведение на свещеник.“

Други концлагеристи свидетелстват за него: „Епископ Козал беше уважаван от всички затворници заради кроткото му достойнство, заради скромността и отзивчивостта му.“ Говори се за голямата му човечност: „Той се опитваше да утешава другите концлагеристи, да се грижи за тях. Раздаваше на останалите дори оскъдната си храна. Това водеше до още по-голямо отслабване на силите от глад.“

Доколкото можел, епископ Козал се стремял към действена любов към ближния, до себепожертвователност. Бил също и духовен наставник на останалите затворници, щом имал време за това. Често давал благослов:
„Достопочитаемият епископ Козал беше за всички нас светъл пример с финия си характер. Всяка вечер при проверката той благославяше всички, както нас, затворените заедно с него, така и враговете.“

Всяка сутрин епископ Козал служел със свещениците Св. Литургия в параклиса. О. Ленц си спомня: „На 26 април 1942 г. след Литургията го видях за първи път. Почти щях да се разплача от вълнение. В затворнически дрехи, с остригана до кожа глава, като всички нас, той стоеше отпред до масата и даваше на всеки поотделно епсикопския благослов. Свещениците напираха към него. Дойдох и аз, за да целуна епископската ръка на мъченика и да измоля епископския благослов. Достойно за спомен преживяване и така незабравимо, като че ли се е случило едва вчера.“
Други си спомнят за вечерния благослов: Преди сън, вечер в спалното помещение, епископ Козал всяка вечер отново благославя всички свещеници с епископски благослов.

Специален ден за него бил денят на сребърния му свещенически юбилей. Отпразнувал го в концлагера Дахау, през 1942 г., заедно с дургите свещеници, в бедност. На този ден получил позволение сам да отслужи Светата Литургия. Събратята свещеници изработили за този празник дори монстранца.

Смърт

Физическите сили отслабвали. Гладът и последиците от насилието дали своето отражение. Отец Ленц пише: „Гестапо постигна целта си, но също и Господ Бог своята.“ Епископ Козал доверил на събратята си: „Имам определено чувство, че няма да изляза жив от Дахау. Струва ми се, като че ли Господ Бог иска моята жертва за Църквата и за Полша.“

Когато в концлагера дошла вестта за поражението на немците при Сталинград, епископ Козал казал на полските свещеници: „Скоро ще дойде свободата и вие вече няма да се нуждаете от мен.“

През декември 1942 г. в лагера избухнала епидемия от тиф. През януари била поставена карантина. Измършавелите от глад тела не можели да се съпротивляват срещу заразата. Разболял се и епископ Козал. На 25 януари 1943 г. бил заведен заедно с братовчед си, отец Чеслао Козал, в затворническата болнца. На следващия ден докторът забелязал епископа сред новите свещеници. След това концлагеристът-„капо“ (отговорник), му инжектирал отрова. Епископ Козал починал след няколко минути. Братовчед му запомнил язвителната забележка на лекарите: „Сега пътят към вечността ще му е по-лек.“

Тялото му било изгорено в крематориума на концлагера, около който била заровена прахта му, заедно с тази на хиляди други концлагеристи и на 220 други свещеници от епархия Влоцлавек.

Делото за беатификация на епископ Козал започнало още през април 1946 година. Той е провъзгласен за блажен на 14.06.1987 г. от Папа Йоан Павел ІІ във Варшава.

Подбор и превод: catholic-news.bg