В душата на човека има две наклонности. Едната идва от повредената му природа поради първородния грях. Тя притегля към земното. Последва ли нейния повик, човекът започва да мисли само за земни дела. Мисълта му се съсредоточава към усилията да създаде удобства за тялото. Увлечението може да стигне дотам, че той да забрави дори неговата тленност. Престава да мисли, че е смъртен.

Другата наклонност притегля към небесното. Духът копнее за изгубената връзка с Твореца Бог. Тогава душата се устремява към висши цели. Чрез молитвената връзка с Бога намира покой сред земните условности.

Тази сложна душевна драма в отделния човек се пренася и в обществото. Еднакво мислещи хора започват да обединяват усилията си за изграждане на живот, в който изобилстват земни блага. Душата е забравена. За да се заглуши нейният естествен повик, хората, водени само от земни цели, отричат Бога.

Когато земните неправди се умножат поради отдалечаване от Бога, се стига до въоръжена борба за осъществяване на социална правда.

С такава атеистична нагласа у нас въникнало партизанското движение. Много от партизаните обрекли живота си на смърт, не осъзнавали, че без вяра в Бога идва духовната бедност, а с нея и всяка неправда. Като не виждали ясно безбожния елемент в техните идеи, те в трудни моменти търсели храна и подслон в манастирите - средища на най-висока духовност.

На манастирската порта често почуквали въоръжени горски жители, когато свиел студа или ги измъчвал глад. Монасите не отказвали, защото по евангелски трябва да се нахрани гладният независимо от неговите възгледи за живота.

Не само Рилския манастир, но и неговите метоси в околностите му били посещавани от партизани. И там монасите не им отказвали помощ.

Така станало и в Рилския метох в село Рила. Той бил добре уреден и имал важно значение особено през робството и дълги години след това. Преди да навлезе автомобилният транспорт, в този метох отсядали поклонници за кратък отдих по дългия път.

Винаги имало един монах, пратеник от манастира на послушание, който ръководел работата там и служел в храма. Нарича се „иконом“, което значи „домакин-управител“.

По време на партизанското движение една нощ в този метох дошъл партизанин да моли за помощ. Икономът иеромонах Аверкий го приел. Скоро обаче бил открит от полицията. Арестували го и го съдили.

Икономът бил призован служебно за свидетел. Той не можел да не признае истината, защото тя вече била разкрита. Подробности около случая не се знаят, но с положителност се твърди от летописеца на манастира, че отец Аверкий не го е предал. За съдбата на партизанина също нищо не се знае. Навярно той е бил убит.

След 9 септември 1944 г. започнало жестоко отмъщение. Без съд и присъда били изтезавани и убивани невинни хора, уличени в престъпления.

Отец Аверкий не бил никакъв враг на новата власт, но той бил от набелязаните.

През нощта срещу 25 октомври 1944 г. в 12 часа в полунощ пред метоха в Рила спряла служебна лека кола. От нея излезли въоръжени мъже. Едни останали на пост пред метоха, а други заблъскали по портата. Отворили им. Те заповядали на всички лица в метоха да се приберат по стаите си.

Отправили се към килията на дядо Аверкий, както го наричали всички. Зачукали силно на вратата му. Той станал от леглото. Облякъл набързо само подрасника си и отворил. Веднага му вързали ръцете отзад и необлечен както трябва и съвсем бос го отвели до колата. Откарали го в неизвестна посока.

Никой вече не го видял и нищо не се чуло за него. Той несъмнено бил убит. Тогава всяка нощ се леела кръв по цялата ни страна. Много невинни загинали.

Какви мъки е преживял иеромонах Аверкий, не знаем. Те са били големи, защото тогава за всеки убит партизанин се отмъщавало и на невинни хора. Но нито един монах не е вдигал оръжие против властта, за да бъде наказван със смърт.

А отец Аверкиий е убит жестоко. Той не бил опасен за новата власт. Това може да се потвърди от факта, че през целия почти полувековен период на атеистичната власт нито един монах или свещеник не се включил в някаква конспирация и не е вдигал оръжие, колкото и да е бил притесняван.

Тук въпросът за отец Аверкий е повече от духовно естество. Всяко преднамерено убийство на невинен човек е демонично дело. А злите сили въстават и подтикват грешни човеци да притесняват и убиват тези, които останат верни на Бога. Това важи особено за духовните лица, които са способни да спасяват човешки души с молитва и слово.

А отец Аверкий не бил иконом в практическия смисъл на тази дума. Той действително имал послушание от манастирското управление да ръководи работата в метоха и отговарял за всичко в него. Но като вършел това, оставал преди всичко монах.

Той като иеромонах служил в метохския храм, като монах извършвал своята килийна молитва. Той се молел по канона всеки ден, а това предизвиквало демонската злоба, защото молитвата изгаря демоните. Едно споменаване на името Христово е достатъчно да ги прогони и да осуети плановете им за погубване на човешки души.

И тук делото не е политическо, а духовно. Затова неромонах Аверкий умрял мъченически за вярата Христова, която била ненавиждана от новата атеистична власт.

Рилската света обител дала много свещеномъченици през вековното турско робство и в годините на самостоятелно управление. Демоните намерили начин на отмъщение на тези, които са се посветили на молитвен живот. Тя има свещеномъченик от най-ново време, който предстои пред престола на Бога и се моли за праведни и грешни, за просветени християни и за заблудените. Любовта не отмъщава!

Из В. Друмева, Български свещеномъченици и изповедници за вярата

от най-ново време, Том 3, Света Гора Атон, 2007 г., ст. 104-107