Отец Петър Попиванов е роден през 1872 г. в село Саранци, Софийско. Баща му, Иван, бил свещеник в селото по време на турското робство. В началото на ХІХ в., когато в големите градове започва духовното пробуждане и се слага начало на просветните дела, там вече имало местен свещеник, които крепял духа на поробените.

Коренът бил здрав и дълбок. Петър бил на шест години, когато дошла свободата. Израснал покрай светия храм, възпитан в строга духовност, според тогавашния здрав морал, той рано се насочил към служение на светата Църква.

Внукът му, Георги Николов Поппетров, ни предостави родословното дърво, а правнучката му, Димитрия Кондева, предаде негова снимка. Това е от близките му. Другото е от официални източници, малко, но безспорно.

Неговият духовен образ е светъл и богат. Той е наследник на бележит възрожденски род, който дал на отечеството ни свещеници, учители, спомоществователи на старопечатни издания, основатели на училища в околията и настоятели на храмове.

Наследниците му продължили просветните дела в Средногорието. Внукът на отец Петър, носещ неговото име, завършил семинария, но работил като учител. Потомците са все просветени хора. Свещеническият род в Саранци давал най-добрия тон на вяра и благочестие в селото.

Отец Петър имал трима синове: Иван, Никола и Георги и една дъщеря - Димитра. Иван бил учител, а след това го избрали за кмет на Саранци. Къде е получил духовното си образование не знаем, но той още от дете практически е познавал църковния ред, пеенето и строгите канони.

Задомил се за Петра и приел свещенство. Продължил енорийското служение на баща си в родното село. Дълги години служил на Божия престол и обработвал духовната нива в селото. С богат опит той издигнал духовността на висота. Бил в зряла възраст, когато го заварила атеистичната власт през 1944 г.

С узаконяването й се разстроил духовният живот. Разгромът станал с невероятно силен удар. Никой не допускал, че може да се посегне на беловласия духовник, който цял живот се молел за доброто на всички.

Първите жертви били отеца и неговия син Иван. Те били сред най-образованите и духовно просветени хора в селото и затова пречели най-много. Светели, а атеистичният мрак се плашел от тази светлина, която не гасне.

Още с обявяването на новата власт и двамата били арестувани. Три дни прекарали в подземието на общината, докато дошли служебни лица от Елин Пелин. В това време те били подложени на изтезания, унижения и побои.

Старецът свещенослужител мълчал и търпял за Христа.

Не било само това. Решили, че трябва да бъдат премахнати. Представителят на Църквата пречел и на светската власт. Това станало без съд и присъда.

Убийството им в селото било невъзможно. Трябвало да се пази авторитета на новата власт и всичко да се извърши без да се разбере от селяните, които обичали духовния си пастир.

На 12 септември 1944 г. през нощта те били изведени от селото, за да бъдат убити. Случилото се по-нататък се шепнело тайно между селяните, но споменът за него не изчезнал.

Дечка Тотоманова, клисарка в Църквата в Долно Камарци, разказала на Петър Велев - църковен настоятел в същата църква, това, което се знаело от всички. А то било невероятно жестоко: „Отец Петър бил вързан за един мотоциклет с въже и влачен по шосето около 2 км. Там е бил залят с бензин И жив изгорен“.

Дечка Тотоманова е съпруга на сина на отец Петър - Георги, негова снаха. Нейните спомени са от най-точния извор. На тях може да се разчита.

По свидетелство на жителите на Саранци „изгарянето му станало пред очите на собствения му син, който бил вързан за едно дърво и всичко гледал“.

Баща и син били зверски убити. Тогава отец Петър бил на 72 години. Немощният старец едва издържал влаченето по шосето. Пребит от бой, вероятно не е бил в състояние да върви, но целта била да го унижат и измъчат. Тялото му било изранено и потрошено. Той се превърнал в жив труп. Милост нямало. Стореното може да се окачестви само като демонско дело. Не може човешко сърце да не трепне и да не прояви милост към побелелия измъчен свещеник.

Това станало в околностите на Саранци. Мястото не може да се посочи. Убитите са заровени без следа. Така лесно можело да се каже, че са изчезнали безследно. Някои селяни твърдят, че убийството било извършено в една нива, посята с царевица.

Истината се знаела от всички. започнали да се носят слухове, съчинявали се дори легенди. Селото онемяло. Камбанният звън, който носел светли надежди на отрудените и обременените от житейски теготи, заглъхнал. Свили се хората в себе си, но не дали вярата си.

Църквата, поругана, ограбвана и затваряна за богомолци, сега е възстановена. В нея отново струи диханието на Божията благодат. Там навярно невидимо присъства и молитвено предстои пред Бога и отец Петър в дреха светла и избелена от голямото свое мъченичество. По неговите молитви искрата на вярата, която догаряла, не угаснала.

Убиецът бил Георги Божилов от Макоцево, който разпънал на кръст отец Йордан от Осоица. Неговото злодеяние и трагичната му съдба са описани в разказа за мъченичеството на отец Йордан Камберов.

Върху него се изпълнили думите от Светото Писание: ...камъкът който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла...и който падне върху тоя камък, ще се разбие, а върху когото падне, ще го смаже (Мат. 21:42, 44).

Камъкът е Христос Господ, а ожесточените зидари са богоборците. Горчива е тяхната участ, още тук, на земята. Пилат, който предал Христос на разпятие, умрял в умопомрачение. И убиецът на отец Петър получил психическо разстройство.

Земята не приела тялото на Каиафа, главния обвинител и съдия на Христос, след като умрял. Където и да го погребвали, трупът му бивал изхвърлян навън. Най-после го хвърлили в една пещера.

А земята като любяща майка в незнайния кът край Саранци приела измъченото и обгорено тяло на свещеномъченик Петър. То почива там, претърпяло жестоки мъки за Христа, и чака Второто Христово пришествие, за да възкръсне в слава. Тогава ще възкръсне и неговият убиец - за съд и осъждане.

Дано по молитвите на отец Петър убиецът, след като всяка вечер страдал и викал, че не е виновен, да е осъзнал вината си И да се е разкаял.

Из В. Друмева, Български свещеномъченици и изповедници за вярата

от най-ново време, Том 6, Света Гора Атон, 2009 г., ст. 9-12