28 юли 1781 г. Първите Пасионисти отпътуват за България

28 юли 1781 г. Първите Пасионисти отпътуват за България

През 1781 г. броят на католиците от западен обред в Северна България е 2053 – около 300 семейства, концентрирани в 7 населени места: 613 католици в Белене, 425 – в Лъжене (Малчика), 334 – в Ореш, 313 – в Трънчовица, 172 – във Варнополци, 166 – в Петокладенци, 30 – в Бутово. Освен тези общности, наследници на павликяните, обърнати във вярата от босненски францисканци в началото на 17 в., съществуват други по-малки групи католици с различен произход: в Русе, например, са известни 6 католически семейства на търговци (28 души), дошли от Рагуза (Дубровник), а на други католици, все от Рагуза, е посветена специална капела във Велико Търново.[1]

Никополският епископ, монс. Павел Дуванлия, разполага само с двама свещеници, за да обслужват всички тези български католици: мирския свещеник отец Никола Зилви (Горанов) [2] и конвентуалецът о. Феделе Роки [3], изявил желание да напусне. Ето защо, епископът настоява пред Конгреганция Propaganda Fide в Рим, отговаряща за Епархията, да изпрати няколко свещеника, които да гарантират на християнските общности минимален религиозен живот, тоест литургия и вероучение.

Отсъствието на духовници е обявена и призната за огромно затруднение през целия 17 век и присъства неизменно в докладите на римсите визитатори. Този проблем се дължи както на намаленото присъствие на францисканците в България, така и на тежкия удар, нанесен на Католическата църква след погрома на въстанието в Чипровец (1688 г.).

В онези години биват изпратени няколко млади българи в семинариите на Пропаганда Фиде в Рим и Анкона, а в средата на 1700-та в България пристигат мисионери от новата конгрегация на Св. Йоан Кръстител. Въпреки всичко, свещениците са малко и недостатъчни, за да гарантират постоянно присъствие във всяка една общност.

Настоятелността на монс. Дуванлия дава резултат - Префектът на Пропаганда Фиде, кардинал Леонардо Антонели[4] се обръща към супериора на младата Конгрегация на отците Пасионисти – Джамбатиста Горезио с молба да изпрати двама свещеници в България. Молбата бива удовлетворена, тъй като е в унисон с някои от основополагащите елементи в харизмата на Пасионистите – освен вярност към Църквата и Папата, за тях, жизненоважни са проповядването и пасторалната дейност сред бедните народи, лишени от свещеници.

Определени за мисията са отците Джакомо Сперандио и Франческо Мария Ферери, които, след успешно преминаване на доктриналния изпит пред специалната Комисия на Пропаганда Фиде, се отправят на път от Рим на 28 юли 1781 г., с назначение ad tempus за 7 години.

Двамата италианци заминават набързо, без да са подготвени, без багаж и разрешение да влязат в Османската Империя.[5]

Първата спирка, която ще се превърне в традиция за много мисионери след тях, е Светилището Санта Каза в Лорето, където посвещават мисията си на Св. Божия Майка.[6]

На 7 август отплават от Анкона към Дунав. След като пресичат Хърватия, Трансилвания и Влахия, пристигат в Букурещ края на септември и остават за няколко месеца, за да получат разрешение за пребиваване в България. Възползват се от времето, за да учат български език.[7]

Докато са в Румъния, се срещат няколко пъти с о. Феделе Роки и монс. Дуванлия, за да уточнят модела на пасторална работа:

„Монсиньор епископът ни попита дали искаме да живеем заедно в Трънчовица. С удоволствие приех. Повери ни четири села, като последното е на осем часа път пеша по опасен маршрут. На празници, единият от нас ще остане в къщи, а другият ще обикаля селата.” [8]

С помощта на австрийския посланик в Константинопол, най-накрая пристига Ферманът на Султана, който разрешава влизането на „италиански търговец и френският му слуга”.

Важно свидетелство за първите дни на новата мисия са първите две писма, написани до Генералния Супериор на Пасионистите: едното – на о. Сперандио от 22 май 1782 г., а другото – на о. Ферери – от 1 юни 1782 г.

След двудневен път с каруца от Букурещ, стигат Дунав, а след още половин час път с лодка, за пръв път стъпват на Българска земя в Свищов на 29 април 1782 г. Паметно е посрещането им от едно православно семейство:

“Заведоха ни в къщата на един Гръцки Господин, който, въпреки че е с различна религия, с достойнство прие в къщата си католически мисионери. Цялото му семейство ни посрещна много сърдечно. Нагостиха ни и ни приютиха. На следващата сутрин, същия господин ни намери каруца, с която да тръгнем към Ореш – първото село от нашата Епархия”[9].

В Ореш се срещат с дон Никола Зилви – единственият останал свещеник в Епархията, който ги информира за положението на българите-католици. На следващия ден, 1 май, пристигат от Трънчовица четирима мъже с две каруци, които ги отвеждат в самото село.

“Когато пристигнахме в нашия дом, видяхме целия народ, събрал се да ни посрещне в двора. Всички искаха да целунат ръцете ни. След половин час ни помолиха да кажем вечернята, т.е. Броеницата. И аз, за да им се харесам, започнах веднага, на български език, но, недоверявайки се на познанията ми, си взех и книжката, която писах в Букурещ. След молитвата вечеряхме – поне 24 души и всеки беше донесъл по нещо. Същото се повтори и следващата вечер. На сутринта ни доведоха две деца за кръщение – едното, родено предния ден, а другото – преди два дни. Кръстих ги незабавно... На Възнесение, според местните обичаи, отидох след Литургията с целия народ да благословя нивите, а о. Франческо отиде в другото село, за да направи същото. В осмината на Възнесение, посетихме и други две села, отново за да благословим нивите, а там, католиците ни очакваха нетърпеливо... Благодаря на Бог, започваме да се справяме с езика – ние разбираме тях, а те нас.”[10]

Всяка вечер, заедно с верните молят Броеницата, пеят Литанията, провеждат кратко вероучение и завършват с благослов и целуване на Разпятието.

Двамата мисионери живеят в къща с три стаи – първата, пригодена за публична капела, втората – за кухня, а третата – за спално помещение. За да се изхранват, поддържат зеленчукова градина и отглеждат пилета. Пасторалната им дейност включва отслужване на литургия рано сутрин, за да не безпокоят турците, посещения по график на различните села и честване на Евхаристията в обори, проповеди, изповеди, вероучение, посещение на болните:

“Нашите дейности са: всеки ден казваме литургия, на която винаги присъстват хора, всяка вечер – Броеница, а за край пеем песен на български. В неделя обясняваме Евангелието и се молим заедно, след което всички си тръгват, с изключение на девойките, които остават за вероучение. След обяд викаме на вероучение децата. Всяка неделя един от нас остава в селото, а другия, посещава другите села, по едно всяка седмица...Освен в Трънчовица, във всички останали села, литургии се отслужват в оборите.”[11]

В самото начало, турските власти не са обезпокоявали мисионерите, заради дейността им, не се споменават никакви конфликти:

“Тук, в Трънчовица няма турци, освен субашията, който управлява, но без да ни пречи – затваря очи и ни оставя на спокойствие да изпълняваме службата си.”[12]

“Досега, благодаря на Бог, никой не ни притеснява заради нашата служба. Все пак, трябва да сме нащрек, когато в селата идват представители на властта и най-вече, когато дойдат войниците на пашата – върховният управник на България. В тези моменти, е най-добре да си стоим мълчаливо вкъщи, тъй като нашите фермани са търговски и не ни позволяват да се занимаваме с друго. Ако внимаваме, няма да се изложим на опасност, въпреки че всички са наясно, кои сме всъщност ние.”[13]

Седмичните посещения в различни села, освен че са изтощителни, са и опасни, заради многобройните престъпни банди, опериращи в зоната. Любопитни факти посочва о. Ферери за своя предшественик:

“Моят предшественик о. Роки, конвентуалец, се придвижваше от едно място на друго, с оръжие в колана и винаги беше придружаван от помощник с кон, а ние сме въоръжени само с разпятието на гърдите си, под одеждите ни и нямаме никакво оръжие.”[14]

Преди Адвента, о. Джакомо беше в Петокладенци. Ненадейно се появили трима турци на коне, добре въоръжени и се опитали да го заловят, но тъй като присъствали много хора, които им се опълчилит, го оставили на мира. Върна се у дома така изплашен, че сърцето му щеше да изкочи от гърдите.”[15]

С доброта и желание се заемат да обучават децата и младежите, в по-голямата си част – неграмотни. Викат ги, при нужда и за болнична помощ, заради остъствието на лекари. Самите те страдат и изпитват върху себе си последиците от лошите условия на живот. Разболяват се често:

“Благодаря на Бог, че сме добре и в отлично здраве, въпреки, че преди време и аз, и о. Франческо изстрадахме някоя и друга болест, но дори без лекарства и лекари, успяхме да се възстановим напълно... Нашето жилище е под земята, влагата е голяма и не можем да запазим нищо. Колко нощи не сме спали, за да помагаме на болните, а когато отиваме по другите села, спим на земята, а всяко събуждане, събужда нова болежка – я рамо, я страна, я някоя друга част от тялото. Понякога е по-добре да станем и да се раздвижим, докато отмине болката.”[16]

Голямо облекчение за монс. Дуванлия е идването на свещениците. Въпреки че са само двама, епископът открива в тяхно лице верни сътрудници. В писмо до Пропаганда Фиде, той споделя:

“Когато през 1782 г. дойдоха двамата отци-пасионисти, мои мисионери, ги приех като два ангела, изпратени от Рая, особено, когато ми довериха, че нямат намерение да си тръгнат, а ще останат в епархията – така нуждаеща се, така разрушена – през целия си живот. Не съм и мечтал за по-добри свещеници, благочестиви, ревностни, внимателни, милосърдни.”[17]

Двамата италиански мисионери също оценяват признателността на българския епископ към тях:

“Срещаме бащина обич в лицето на нашия епископ, голяма е загрижеността и вниманието, с което ни обгрижва. Обича ни като истински негови чеда.”[18]

В някои от писмата си мисионерите изразяват похвала за добрите качества на българите:

“Хората в селото са много обичливи и привързани към домина (така наричат свещеника), а ако желаем нещо, необходимо е само да отворим уста и вече го имаме.”[19]

“По божие благоволение сме доволни и в добро здраве, защото сме заобиколени от добри хора... Не познават богохулствата и лъжесвидетелството. Малко от тях заключват домовете си, никой не заключва житницата си, защото няма опасност да се открадне нещо.”[20]

 


[1] Вж. Доклад на монс. Дуванлия от м.октомври 1781 г., съхраняван в Архив Текстове, отнасящи се до Конгреси, България 7, ff. 134-137.

[2] Българин, роден в Белене. Учи в Урбанския Колеж на Пропаганда Фиде в Рим. На 29 април 1796 г. е назначен за Апостолически Викарий в София. Умира и бива погребан в родното си място на 13 декември 1800 г.

[3] В AGCP се съхранява негов ръкописен дневник. О. Роки – с богат опит и ревностен в апостолата, след като работи във Влахия, България и Трансилвания, е назначен за Префект на Мисията в Молдова, Румъния, през 1784 г.

[4] Префект на Пропаганда Фиде от 1780 до 1793.

[5] Вж. Писмо на о. Франческо Ферери от 14 октомври 1781 г. Пише, че единственият им багаж е дрехата, която носят, че спят на земята и имат само една риза за смяна, както и малка сума пари от Пропаганда Фиде. По молба на монс. Дуванлия, о. Роки посреща двамата свещеници в Букурещ: „Не разполагаха с необходимите фермани, вижда се ясно, че папските служители са изпратени във варварските страни без да са снабдени с нужните разпоредби” Вж. Дневник на о.Феделе Роки, AGCP A 143, 1, f.17.

[6] Докладът за пътуването на първите двама мисионери е публикувано в Annali della Congregazione della SS. Croce e Passione, Roma 1967, pp. 357-359. Ivi, pp. 369-375, публикувано е и писмото им от 14 април 1782 г. Други писма на двамата свещеници са публикувани в: Л. Милетич. Nouveaux documents sur lhistoire des Bulgares-pauliciens, Sofia 1905, pp. 88-108.  За дейността им пише и о. Карло Романо в писмо от 10 август 1841 г., публикувано в RSSP 32, pp. 49-67.

[7] Вж. Писмо на о. Франческо Ферери от 29 октомври 1781 г.

[8] Вж. Писмо на о. Франческо Ферери от 15 април 1782 г.

[9] Срв. Писмо на о. Франческо Ферери от 15 април 1782 г.

[10] Вж. Писмо на о. Джакомо Сперандио от 22 май 1782 г.

[11] Вж. Писмо на о. Джакомо Сперандио от 09 май 1783 г.

[12] Вж. Писмо на о. Франческо Ферери от 1 юни 1782 г..

[13] Вж. Писмо на о. Франческо Ферери от 6 март 1783 г..

[14] Вж. Писмо на о. Франческо Ферери от 1 юни 1782 г..

[15] Вж. Писмо на о. Франческо Ферери от 12 март 1786 г.

[16] Вж. Писмо на о. Джакомо Сперандио от 8 декември 1784 г..

[17] Вж. Писмо на монс. Павел Дуванлия вAPSR, Bulgaria 1773-1797, vol. 7, f. 372.

[18] Вж. Писмо на о. Джакомо Сперандио от 1 април 1787 г.

[19] Вж. Писмо на о. Франческо Ферери от 1 юни 1782 г..

[20] Вж. Писмо на о. Франческо Ферери от 18 февруари 1784 г.