Отец Павел за празника на Св. Ана, Малчика 2012 г.

Отец Павел за празника на Св. Ана, Малчика 2012 г.

Преди няколко месеца вашият енорист о. Ремо ме помоли да проповядвам вечерно време тук, в Малчика, като своеобразна подготовка на вашия празник Св. Ана.

О. Ремо ми каза: „Подготви нещо, свързано с вярата, защото започва годината, която папа Бенедикт посвети именно на вярата”.

Отговорих му,  че годината на вярата започва на 11 октомври и че има много време дотогава...

Отец Ремо, обаче, настоя, каза ми: „Няма значение, ти говори за вярата!”.

Тогава си помислих, че би било добре да свържа темата за вярата с прекрасния опит, който придобихме по време на световната среща на семействата в Милано.

И така, през тези няколко вечери, освен за Св. Св. Йоаким и Ана, ще говорим и ще разказваме историята на други съпружески двойки от Библията. Ще се убедите, че вярата им и здраво вкоренена в реалния им семеен живот.  Чудесно ще бъде, ако след това вие, вкъщи, отделите време през годината, за да прочетете директно от Библията историите на тези семейства.

ТОВИТ И АНА

Първата двойка, с която ще се запознаем са Товит и Ана. Историята им е разказана в книгата на Товита. Товит е благочестив израелтянин, депортиран в Ниневия със семейството си, след като Асирийците побеждават Северното Царство. Той, за разлика от повечето негови сънародници, не успява да се присбособи към местните езически обичаи и традиции, а остава верен на всички предписания от Божия завет: освещава и почита празниците, помага на нуждаещите се, погребва мъртвите.

Тази вярност му докарва смъртна присъда и отнемане, конфискация на всичките му вещи. Той решава да избяга и едва след смъртта на царя, който го осъди и благодарение на интереса и помощта на негов роднина, Товит успява да се завърне към предишния си живот. Щастието му обаче трае много малко: страданието отново препречва пътя му – той ослепява, в резултат на което остава без работа и изпада в крайна нищета.

Заболяването на Товит, кара Ана, съпругата му да запретне ръкави и да се погрижи за издръжката на семейството. Мъжът и, обаче, прекалено зает с мисли за себе си, обхванат от самосъжаление и ненавист към законите, вместо да и засвидетелства признателността си, я обвинява ненужно. Ето какво разказва самия Товит:

„А жена ми Ана в женските отделения предеше вълна и пращаше на богати люде, които й плащаха, а веднъж в прибавка й дадоха козле. Когато го донесоха при мене, то заврещя; и аз попитах жена си: отде е това козле? да не е откраднато? върни го, чието е! защото не е позволено да се яде крадено. Тя отговори: това ми подариха вън от платата. Но аз й не вярвах и настоявах да го върне, чието е, и разсърдих й се. А тя отговори и ми рече: а де са твоите милостини и праведни дела? Ето как те всички се проявиха към тебе!

Товит сдрадаше много и молеше Бога да го прибере, тай като подобно изпитание му се струваше прекалено за човек като него, който винаги е живял праведно и е спазвал законите. Малко след това, самият Бог, чрез провидението, се намесва в тази трудна ситуация, за да я направи повод за огромна радост. В крайна сметка, Товит и Ана научават, че вярата и верността към Бог, могат да докарат страдания, караници и неразбирателство в семейството и между съпрузите. Колко пъти и нашите семейства страдат, когато единият от съпрузите или децата не вярват, или обратното, когато родителите са ревностно вярващи и следователно – по-строги и от стария Товит...

Трябва семействата ни да преоткрият красотата на задружната молитва, нужно е да се молим заедно. Нужно е да преоткрием колко е хубаво да разговаряме и по въпросите на вярата, като изключим радиото, телевизора и компютъра.

ТОВИЯ И САРА

Книгата на Товита разказва тъжната история на Сара, млада еврейска девойка, която живее в Екбатана – столицата на Мидея. Тя е имала седем съпруга – всички убити от демона Асмодей през първата брачна нощ.

Отчаяната Сара отправя молитва към Всевишния и Бог изпраща на помощ архангел Рафаил, изцерител на недъзите. Ангелът пресича пътя на Товия и му споделя печалната история на Сара. Щом младия Товия вижда девойката, с влюбва начаса в нея и я моли да стане негова съпруга. Рагуил, бащата на Сара, дава съгласието си, но за всеки случай, нарежда да се изкопае яма, в която тайно да погребат тялото на жертвата, ако Асмодей  реши да действа отново. През първата брачна нощ Товия и Сара произнасят молитва, която доста често се чете по време на венчавките в църква. Асмодей се гласи да нанесе удара си, но архангел Рафаил, на свой ред е в готовност и чака, за да го прогони завинаги. Товия остава невредим и новината пробужда огромна радост у всички. Семействата на Товия и Сара приемат с вяра тази „несправедлива” зла участ. Бог чува воплите на двамата младоженци и откликва на молитвите им.

Историята на тези две семейства прилича на преживелиците на много други семейства: прекрасна молитва, сватбено тържество, двама млади хора които напускат бащините си домове, за да се превърнат в една само плът, специалното им отношение и внимание към тъста и свекъра, благословията на изпроводяк, Товия, който приготвя лекарствата за баща си, семейните традиции... Историята на Товия и Сара е богата на житейски уроци и правила, на установени закони, които се спазват и които се превръщат в устои на семейството. В този разказ особено силно се откроява послушанието. Товия, оставил баща и майка, се подчинява на архангел Рафаил. Когато ангелът му предлага да се ожени за Сара, Товия заявява, че се страхува и пита защо е нужно това – нормално е, има своите идеи, мисли и чувства. Не се покорява сляпо. Но когато Тобия узнава, че самият Бог желае това, решава да се подчини, което ни доказва, че над всички правила стои Божията воля и че трябва да се покориш на доброто. Днес покората не е на мода, нито пък житейските правила – всичко се прави на момента, според настроението и ангажиментите. Хубаво, обаче, би било семейството да открие своите правила и собствен житейски стил. Особено що се отнася до подчинението на доброто и божията воля. Това не означава, че ако аз правя добро, всичко ще завърши добре, а означава, че е нужно да се осланяме на Бога и в добра, и в зла участ, убедени, че Господ ще бъде с нас през всички дни на живота ни.

Бог, който е безкрайно щедър ни поднася този дар, дори ние да не го осъзнаваме. Колко пъти се затрудняваме да видим знаците и оптечатъците, които оставя Бог в живота ни? И въпреки всичко, Той е там и действа.

НОЕМИН И РУТ

Тази вечер ще се срещнем със специална двойка, двойка жени: Ноемин и Рут, свекърва и снаха.

Благодарение на тяхната история, ще вникнем в брачния завет от гледна точка на Църквата. Ноемин, останала вдовица в чужда за нея земя, заедно с двете си снахи, също вдовици, решава да се завърне в Юдея, след като научава, че Господ е посетил народа си. Ноемин, подложена на крайни изпитания от Господ, има усещането, че посещението му сякаш не се отнася до нея, но решава да остави на заден план тези тягостни мисли и да се отрави на път с надеждата, че божието обещание ще се разпростре и над нея, ако се завърне в родния край. По същия начин Рут, моавка, буквално залепена до свекърва си, взема решение да не се отделя от нея каквото и да се случи, и да я последва. Можем да разпознаем в юдейския народ Църквата, „посетена” от Бог и благословена, към която се вкопчва всеки човек, дори и да е обезверен и обезнадежден, защото „е чул да се говори”, че там има хляб, който е за всички.

В определен период от живота, всички ние изпадаме в моменти на отчаяние и обезверяване. И точно тогава, Църквата-майка ни подкрепя, защото можем да бъдем сигурни, че там, където собствената ни вяра не достига, се разпростира вярата на другите наши братя. Този факт открива нови хоризонти пред нас и ни позволява да продължим да вярваме. Колко пъти сме си мислили, гледайки някой друг: „Ако той вярва, значи мога да вярвам и аз, уповавайки се на неговата вяра в най-мрачните моменти от живота ми.”

Изборът, който прави Рут, обаче, ни демонстрира единението, което може да се установи между двама души. Рут оставя бащиното огнище и поверява всичко, което има и което е, възлага цялото си бъдеще на Ноемин и тяхната силна връзка. Обещанието на Рут наподобява съпружеското обещание: където отидеш ти, ще отида и аз, където ти спреш, ще спра и аз, твоят народ ще бъде мой народ и твоят Бог ще бъде мой Бог, където издъхнеш ти, ще издъхна и аз.

Обещанието, което в началото беше дадено на народът и което Ноемин, с трудност възприе като нейно, се разпростря и над Рут, и за нея Господ ще трябва да осигури хляб. И наистина, двете жени се отправят към Витлеем, който на роден език означава „домът на хляба”. А точно от Ветлеем, един ден щеше да дойде истинския Хляб на Живота. Бракът може и трябва да бъде място на ежедневно обръщане към единствения Бог, който е в състояние да ни насити. Брачното звание – да обичаш и следваш другия и всъщност път, който те подтиква да заобичаш и последваш Господ. Християнският брак е категоричен, безусловен съюз, точно като този на Рут, християнският брак е избор, който засяга всички аспекти от живота, на него възлагаш всичко и в крайна сметка превръща личното обещание – обещанието за спасение в общо, семейно.  Всичко, което полагаме в сигурните ръце на Църквата-майка ни позволява всеки ден да преоткриваме Хляба, който ни дарява живот.

ЕЛКАН И АНА

Библията ни представя често ситуации на жени в които те изпитват чувстват вина защото не могат да имат деца. Във всеки от тези случай които разглеждаме в тези дни откриваме провиденческия план на Бога, който чрез тези изстрадани преживявания, подготвя важна в историята на спасението  личност, която се ражда след дългото и търпеливо очакване, страдание и молитва, и която сам Бог избира и я поставя начело на своя избран народ – Израил.  Всеки път се срещаме също и със съпружески  двойки, които се обичат дълбоко и се опитват да преодолеят липсата на чеда и рожба със деликатна чувствителност и пълно упование в Бога, които ги поддържат живи.

Това е и случаят на Елкан и Ана: "Ана защо плачеш? Защо не се храниш? Защо тъгува сърцето ти? Не струвам ли Аз (Бог) за тебе по вече от 10 чеда? ".

След търпеливите просби и сълзи идва дарът Божии - в лицето на САМУИЛ.

В храмът на Сило по това време е служел свещеникът Ели и неговото семейство. Въпреки това неговите синове бяха нечестолюбиви и не се интересуваха от Божиите дела. Библията ни учи, че по това време се е създала сложна ситуация на  социално и религиозно безредие, за което са били отговорни синовете на Ели. Следователно, можем да заключим скъпи мои, че не е достатъчно само да създадем децата, дори не стига само и това да ги възпитаме в религиозна среда за да изпълнят плана Божии. Възпитанието във вярата братя, означава да помогнем на децата да открият себе си и Бога в сърцето от където извират истината и доброто, и не на всяка цена да удовлетворяваме всеки техен каприз, както и да не допускаме никога техните жертвички, или оправдаваме техните грешки… всичко това не е според божията воля и истинска любов.

"Аз почитам онзи който ме почита, но онзи който ме отхвърля, ще бъде отхвърлен от мене, казва Господ”. (1 Sam. 2,30). Но божието послание е изпълнено винаги с надежда, и надеждата този път е представена от Самуил, чиито живот бе посветен целият на Бога в храма на Сило.

Посвещаването му на Бога беше осъществено от обет пред Бога, извършен от майка му, която в момент на отчаяние помоли Господа да я дари с това дете.

Скъпи Верни, всяко чедо, желано или не, е дар от Бога, и трябва да расте „ в доброта и благодат пред Бога и людете”.

Ели сгреши със своите чеда, но грешките учат да се расте, и тъка успя да направлява ако не своите рожби поне Самуел, като го учи да разпознава гласа Божи: "Отиди да спиш и ако те повика отново кажи: Говори Господи твоят слуга те слуша”. (1 Sam 3,9).

Драги братя и сестри, за наше щастие има „Някой” който ни вика и възпитава въпреки нашите противоречия и страхове: Е Богът на животът и надеждата.

ОСИЯ И ГОМЕР.

Драги братя и сестри, Когато Осия пише, в израилския народ съществува дълбока криза на вярата. От една страна намираме вярата от книга Изход, от друга намираме кананейските божества, с техните обреди и молитви, в тази ситуация народът е разединен между вярата на Отците и привлекателните и очарователни  нови религиозни форми. Скъпи мои, забележете - интуицията на Пророка е оригинална: отношенията на мъжа с жената са твърде подобни на тези между Бога и човека – всъщност те са тайнство Божие. И тогава Осиа сравнява своята личностна връзка с Гомер, с тази на Бога с Израил. Той се ожени, скъпи чеда, за тази жена и я е обичал много, но тази последната, която преди да се бракосъчетае с него е била проститутка, решава отново да го изостави и да се завърне в предишния си път. Осия се смущава, забележете благочестиви, дори ревнува, обвинява я, НО не я изоставя. Защо тази жена се държи така? Защо печели така добре с малко усилия и нечестно, привлечена от лесния живот и пълен с емоции, и  всичко това  в противовес с една добра съпруга? Скъпи верни, добре е да подчертаем, че въпреки нейната невярност, истинската любов преследва тази жена, и успява да и запрети да се среща с нейните любовници и я задължава да живее в бедност и в пустинята. Богатството и замайването от него,  за жалост често отвеждат човек лесно извън правия път и го водят към духовно унищожаване, към идолопоклонничество, и във краткотрайни и безполезни неща… ето, това е смисълът на проституирането в Библията. Пустинята, тишината е свещеното място на срещата със младоженеца: "Ще я привлека към мене, ще я въведа в пустинята и ще говоря на сърцето и”. Но в същото време той продължава да я кани, да и обръща внимание, да бъде нежен, да е любезен…. до завръщането на блясъка на първоначалната любов.

Скъпи братя и сестри, всичко това което казваме се отнася за Бога – съпруг на нашите души, който желае да спечели от ново Израил своята съпруга, която се е отдалечила от Него. Но остава вярно, че реалистичната картина на Осия и неговата съпруга е една жива и актуална действителност: малко или много всички се излагаме на проституиране, всички сме неверни. Терминът който е подходящ тук за да опишем цялата тази ситуация, благочестиви мои братя и сестри, е ЗАВЕТ или (съюз). Заветът на Бога с неговия народ  означава, че Той е винаги верен, дори ние да не сме."И ще дойде онзи ден в който ще ме наречеш мой съпруг, казва Господ, и не мой Господар”. Опитът на страданието е допринесъл, братя, за узряването и отварянето на очите им  в отношението във връзката на двойката. Гомер този път ще намери съпруг и не господар. Господарят изисква само задължения, закон, права, задължения….и това не е достатъчно в любвеобилните отношения на двойката. Двойката, бракът са мястото, възможността, където всеки път се учим да започваме отново в любовта, където расте и узрява истинската хуманистична връзка. "Ще си моя съпруга навеки, ще те сгодя в правда и мир, в благоволение и любов.”

МОЙСЕЙ И ЗИПОРА

Скъпи мои в Христа Исуса,

Голямото значение отдадено на събитието на Изхода, на еврейската вяра първо и след това на тази на християните постави на второ място по важност Мойсей син, брат, съпруг, баща. И така  с едно задълбочено четене ма свещените текстове забелязваме, че тези аспекти не са занемарени. Библията ни говори, че Мойсей има майка и сестра, говори ни за Зипора, съпругата му, и за сина му Герсон. Всъщност семейния живот на Мойсей е свързан с неговия публичен (обществен) живот.

Мойсей е син на родители от племето на Леви, майка му използва стратегия с която се опитва на всяка цена да го провокира да живее срещу реда на Фараона. Изоставя детето в една кошница която се носи върху водите на Нил и оставя наблизо да наблюдава, сестричката му. Това което следва след това е известно на всички ни благочестиви братя и сестри в Христа. Историята разказана по повърхностен начин, има наченки на приказка, но прочетена в дълбинния и контекст съдържа дълбоки послания. В действителност акушерките Сифра и Пуа, изпитват в този момент, можем да кажем с днешния език „ огризение на съвестта”, и отказват аборт или задушаване на мъжките рожби, и така са послушни на Господа нежели на фараона. В детската история на Мойсей се подчертава една важна тема: Темата на живота. Фараонът глава и символ на един народ и една  мощна култура на надмощие, където материалният интерес изглежда като ценността заради която всеки и всичко може да бъде  пожертвано, се страхува от жизнената сила на божия народ, народът на живота.  

Мойсей расте в дома на фарона, съвършено осъзнаващ че той е евреи. Въпреки това 40 години живот в Египет, оставят в него знаци и последици от една култура на смъртта и насилието, както и на ефективност богатство, мощ. „Синът на живота”, в своята първа публична изява, желае да възтържествува правдата и уважението със жестоките средства на доминирането и на смъртта. Мойсей убива Египтянина, който измъчва и малтретира един от евреите. Историята за съжаление, дори тази която е най близо до нас е пълна с непохватни опити за мощ, мир, правда, равенство със сила, със оръжие и агресия както и други  средства на смъртта. Бягството към „ частното” в Мадиан,  в домът на Йетро, допринасят за узряването  на две ситуации в живота на Мойсей: Животът в семейството и пустинята.

В семейния живот. Любовта на Зипора и раждането на сина му изпълва  животър му , и така той  е предразположен за срещата му с Бога,  и става способен за нови проекти и учудване.  В пустинята Мойсей като пастир изживява  неговите дълги  дни и  прекарва нощите  си под мълчаливите звезди. Това време му помага да навлезе дълбока в себе си, помага му също да елиминира противоречията на самонадеяността, както и на страха, и на човешките сметки и вдъхновените идеали… помага му да преодолее нецялостността и непостоянството на своя отминал политически живот и да разбере това което е наистина съществено: Битието!

Господ откровява на Мойсей своето име: „ Аз съм”.

 Благоверни братя и сестри, Съпруга и син  ще споделят с него трудностите от завръщането в Египет и проекта за освобождаването на народа. 

 Братя и сестри, значи не е самотния Мойсей който влиза в Египет, но, но пред един толкова важен задължаващ проект, е семейството на Мойсей, което му дава сили да продължи да се бори и води народът – съпруга на Бога, към своя вечен жених, към онзи който Е.

Културата на новия народ, народът на Мойсей, е култура на живота, на страха Божии, на солидарност, на служение, на споделяне…но също и на надежда в един винаги нов живот, всичко това пониква и цъфти в атмосфера на домашна топлина и разбиране.

АКУИЛА И ПРИШИЛА

Благочестиви верни,

Сцената започва със свети Павел, щом напусна Атина, се отправя в Коринт. В Атина се сблъска не с камъни както в Антиохия, нито с бой с бастуни както в затвора на Филипи, но със слушатели неспособни да проникнат божието слово, твърде свикнали да чуват речи и софизми. Също така посланието на Павел не ще успее да докосне сърцето на онези хора, и ще си отиде от онзи град огорчен. Предизвикателството към интелектуалния и агностичен свят остава отворено, и както Павел, също и ние християни се отказваме пред трудностите да известяваме Божието Слово за Царството на който ни издига цинични и културални бариери.

Павел пристига в Коринто и се среща с една двойка, Акуила и Пришил, която беше принудена да остави Италия, заради нареждане и заповед на Императорът, който нарежда на всички Юдей да напуснат Рим, и остава да живее с тях. Текстът не казва много за тези два персонажа, не ни казва ако вече са били приели  християнсатвото  или не, казва ни само, че са приели Павел като свой брат и че той е работил с тях, упражнявайки своя стар занаят, и че всяка събота се отправяше в Синагогата възвестявайки словото на всички без изключение.

Това сътрудничество и тази взаимна помощ  хвърлят светлина на надежда върху връзката между богопосветени и женени. Акуила и Пришил придружават Павел до Ефес, и са му били съмишленици. Пред тези кратки слова падат всички трудности при сътрудничеството между миряни ( лаици) и посветени на Бога: тук не намираме отмъщение, нито се подчертава различието, защото фактът, че ги има е естествен и необходим, но се избира пътят на взаимната подкрепа, и особено женените, заради тяхното звание, знаейки да създадат контекст на приемственост която да възроди и обнови Апостолът и да му даде сили да продължи своя път. Задълбочавайки се  в контекста на посланието върху различните звания, е нужно преди всичко да се подчертае, че има една съществена неспособност да се разбере звание различно от собственото.

Това е факт срещу който е нужно да се изправим, и колкото свети и просветени да са женените двойки, им е трудно да разберат какво означава да си призован към богопосветен живот, по същия начин богопосветените не могат да разбират дълбината на съпружеското звание, колкото по напред приемем тази различност в званията, толкова по скоро ще свършат войните в битката за приматът и първенството на едно призвание над другото, стерилни и безплодни битки, безполезни и вредни за Църквата.

Тайнството на кръщението превръща всички християни способни, годни да евангелизират, не е нужно никакво допълнително тайнство за тази цел, затова всеки от нас е задължен да се подготви с отговорност за тази мисия, но разбира се, че не може да се отрече, че църквата се храни и с различията които Божията фантазия създаде, и различните призвания са едно от тези различия. И е красиво всичкото това разнообразие, защото открива различни наченки от божественото което се откива в нас.

Анания и  Сафира

Скъпи верни! Анания и Сафира продават земята на чиято са собственици, печалбата от което е добра, може би дори по – вече от очакваното, и така се опитват да извлекат две ползи от един акт, или както се казва в българската поговорка: „с един крушум да оцелят два заека” или както в тази в Италия: „ хем жената пияна, хем бъчвата пълна”: и така, да забогатеяят било като хора, било като чеда на  Бога. След като скриват изестна сума от спечеленото отиват при Петър да му предадат остатъка, казвайки, че това са всичките средства, които са спечелили от продажбата. Краят ще е драматично ужасе: един след друг падат пред Петър, изнесени и погребани от младежите в Общността.

Този кратък пасаж от Деяния на Апостолите, описва със точност, и без украса процесът на продажбата – алчността, който води двойката на днешните персонажи да превърнат земята  от оазис на плодовитостта, роля дадена и от Бога, в място на смъртта.  На семейната двойка е дадено всичко: Любовта божия пребъдва винаги върху нея, неговата любов постоянно дарява всичко необходимо за живота им, без да желае нищо в замяна на което. Братя забележете, в двойката обаче може да заседне лукавата сянка на Врага, (както вече се беше случило с Адам и Ева) и когато Дяволът влезне в една двойка, не само в един човек, е още по – трудно да бъде прогонен, защо двамата могат да станат един за друг посланици на смъртта нежели за живота. Грехът на Анания и Сафира се състои в това, че са пожелали да нарушят божията логика.

Бог дарява гратис всичко от себе си и поставя човек пред изборът: или влез в тази  даряваща логика, и животворящ кръг на любовта, казва Господ,  или остани изван него, тоест в света, с неговата логика, където всичко има някаква цена, понякога  дори непосилна за нас. Анания и Сафира не искат да избират, или по - точно, искат всичко! Желаят Божието благословение, но в същото време искат и да се самозащитят, като че ли нямат нужда от Бога, или като че ли Той не е способен да им дари всичко – нямат му доверие; казват, че вярват ве Провидението а след това търсят осигуряване и запасяване в живота! И този избор, който  НЕ  е избор,  ги докарва не до нещо друго, но до смъртта.

Отделната смърт на двойката ни открива, че когато тя се оства да бъде изкушавана от Дявола този  свещен брачен съюз умира и той… двамата отнова се превръщат е разделени индивиди, и не вече брачна двойка. И новото поколение християни не чакат, без милост, извеждат един по един труповете и ги погребват, сякаш искайки да ни кажат: „ със нас ще бъде различно”. Скъпи мои в Христа, пред Разпнатия на кръста Бог, не може да се правят компромиси, или по – точно: „да избера да не избирам” Бога, носи както за Анания и Сафира, не друго но, – смърт. Пред този Човек висящ на кръстното дърво трябва да изберем – и веднага – да решим дали  желаем да Го следваме и имитираме  или не, трябва да решим пред Живота и смъртта.

Захари и Елисавета

Обични ми в Господа верни!

Днешната семейна двойка можем да намерим в началото на Евангелието според св. Лука, като съществена и определяща връзка между Новия и Стар Завет и който текст е носител на култура и юдейска религиозност.

Бог побеждава старостта и неплодовитостта на една брачна двойка, определени като „ праведни”, предвестявайки зачеването на предтечата на Божия Пратеник в лицето на Йоан Кръстителя.

Предизвестието за зачеването на Кръстителя е обляно в светлината на светостта. Захари и Елисавета, родителите му, са из между „праведните” в селото,  или  между „светиите” които живеят в селото, между онези които водят семейния си живот, този социален и религиозен според изискванията на Божествения закон. Захари ( чиито име означава : „ Бог си спомни”) е бил свещеник от Абиевия чин, осмият от двадесет и четирите свещенически чинове. Също и жена му Елисавета ( името и значи: „ Бог се кле”) е била наследница на първият върховен първосвещеник Аарон.

Тяхната история изглежда, че съживява историята на Авраам и Сара, възрастни и без деца, на които Бог изпраща една блага дума на надежда, чрез посланието на ангела. В двата случая стерилитетът (безплодието) е интерпретиран от общественото мнение като наказание божие, докато те в действителност водят един съвършено чист живот на „праведни” пред Бога, който тогава се намесва за да не се посрамят праведните му слуги пред общността и за да покаже пред тях своето всемогъщество, като реализира чрез тях своя план реализиран в историята на спасението. Епизодът се развива с влизането на Захари в храма на Йерусалим и с появата на Архангел Гавраил.

Докато Архангелът известява на Захари, че молбата му е била удовлетворена, или по точно, че Бог отговоря на човешките просби със  свръх - изобилната своя благодат ( Йоан означава: „ Бог е милостив”) и че мисията на детето ще се състой в подготовката на избрания народ да приеме божията покана „ със дъхът и силата на Илия”, тоест в качество на пророк, Захари е принуден да мълчи." Попита това което и Авраам: „ на базата на какво ще узная това?, но без да има вярата на знаменит патриарх”.

Захари и Елисавета бяха „ праведни” и въпреки това Захария не вярва в думите на ангела. Неговото безверие предупреждава всички които се считат за „набожни”, но не винаги са готови да примат волята Божия в техния живот.  Също така беше и със стерилните (безплодни) жени от Библията: (Sara: cf. Gen 18,11; Rebecca: cf. Gen 25,21; Rachele: cf. Gen 29,31; la moglie di Manoach: cf. Gdc 13,2; Anna: cf. 1Sam 1,5; Elisabetta: cf. Lc 1,7), всички тези случай са покана да не се отчайваме никога, защото намесата на Духа е способна да ни даде сила да победим всяка „безплодност”, и преди всичко тази на душата.