Било нощ, когато Исус, след Тайната Вечеря,  отишъл с Апостолите в Гетсиманската градина. По  пътя се спрял един момент и казал на учениците си: “Тази нощ всички ще се съблазните заради Мен!”. Апостолите Го погледнали смаяни, защото гласът на Господа бил твърд и сигурен. Още и когато един страх, още по-голям се забелязал по лицата на учениците, учителят не променил думите си, поскоро добавил: “Писано е: ще ударя пастира и овцете ще се разпръснат”. Петър и другите всички протестирали; всички щели да бъдат готови да умрат с Него. Но Спасителят останал спокоен и сигурен. Не са Го виждали никога така… намирали се пред голяма тайна: един Бог, който може да страда! В това време били пристигнали в Градината и Исус се отдалечил, за да се моли сам.  Бил дошъл часът, в който Богочовекът трябвало да понесе като своя цялата участ на човечеството: да бъде слаб и жалък, да страда и да умре! Той се чувствал сега още по-нищожен като човек, син на Адам, в очите на Своя Отец, като Новия Адам, който се представял на Отца с греховете и на Адам, и на цялото човечество и не му оставало нищо друго, освен да вземе греховете върху себе си и да ги изкупи, да страда и да умре, за да ги унищожи.

В Маслинената Градина Исус Христос започнал да усеща всичките последствия от греха. Божията любов за Него изчезнала, за да стори място на пропастта, която греховете поставят между грешника и Бога. Той започнал да трепери… била смъртта, която му устройвала засада!  Хвърлил поглед към земята, за да търси подкрепа, защото Небето се било затворило за Него. Но от земята се издигали ужасни призраци: всичките грехове, които се извършвали там (в настоящето, в миналото и в бъдещето). Те Го нападнали, угнетявали Го и  Го смазвали. Молитви и викове към Небето не помогнали.

Той трябвало да стане омразен заради греховете, да вземе всичките грехове върху Себе Си, за да ги унищожи. От Апостолите не срещнал подкрепа. Виждал смаяните лица на Апостолите и желанието им да спят… образ на заспалото човечество! Това човечество имало за Него един вид отблъскващ, отвратителен, непонятно чужд, непримиримо враждебен. Той виждал хиляди поколения да Го гледат тъпо, без да разбират това, което Той правел в този час, нито това, което щеше да направи на кръста. Не изглеждали да бъдат съпричастни с Него: нямало нищо повече от Неговия Дух, от Неговите дела. Чувствал се отблъснат, изгонен от тези, към които протягал ръце, от тези, на които бил посветил цялата дейност от живота Си.

По-скоро Той е за тях един неистински пророк, един злобен измамник! После Той виждал това множество, което Го вика “Христос” само с устните; виждал толкова чеда, които бил хранил и повдигнал и които сега даже Го презирали, виждал своите, които Го предали и се клели, че не Го познават. Той виждал как всичко, което войниците и слугите ще му сторят тази нощ, да се повтаря през вековете… тези долни обиди и оскърбления към Неговата Пресвета Личност. Тези храчки, тези удари, това сатанинско и осквернително обожаване, колко далеч Христос можел да гледа, той виждал хиляди и хиляди кръстове готови, за да бъде разпъван. И в този час Той вече изживявал разпъването… вътрешното разпъване.

В душата на Исус паднала тъмна нощ, без звезди. Сърцебиенето му се ускорило страшно, но отслабвало все повече. Непонятна умора обсебвала това усърдно сърце, умора от усърдие, което е безсмислено… Той трябва да изпие чашата. Към Неговите умоления Небето остава нямо. Единородният Син, чрез Когото Бог Отец трябвало да има своето удовлетворение, сега е отблъснат далеч, зад всички. В Него се потвърдило словото от Светото Писание: “Отците ни са призовали Бог и били спасени;   те се надявали на Него и не са били разочаровани, но аз съм един червей, погазен, не съм вече човек! Всички, които Ме виждат се смеят, свиват устни и клатят глава... надявал се е на Бога - казват – нека Го спаси ако иска да Го има!”. О, колко е горчиво всичко в тази нощ. Какво право имат тези жестоки палачи, тези изопачители на правдата и на истината. През тази нощ Бог ги оставя да вършат, както Исус Христос ще каже на кръста: “Боже мой, Боже мой, защо ме изостави?” Но Бог не ще даде никакъв знак, че го иска за себе си.

И все пак, през тази най-тъмна от всички нощи се вижда вече бавно да изгрява първият утринен лъч. Да, Исус го вижда... чрез своето страдание и смърт Той ще спечели нов народ за този страшен, но същевременно единствено обичан и любезен Бог! На този народ, който Той е събрал,  Той иска да даде още и храна. От тази храна ще ядат до насита всички, бедни и богати, малки и големи в същата мярка… сърцата им ще живеят от вечност на вечност и ще бъдат обожатели на Господа, защото Негово е Царството, където Той ще властва; душата ми ще Го обича и народът ми ще Му слугува. 

Това е победата на най-горчивата от смъртните нощи. В онази нощ, в разбитото сърце Исусово, милостивото огорчение на земното море от сълзи се променя в нежност. Стигнал до това върховно деяние Той бе изпълнен с мир. Той сега приел с радост цялото си страдание. Неговото “Свърши се” било произнесено вече тука. Той отишъл при Апостолите и казал:  “Станете! Дойде часът.” Това било часът на нашето изкупление, на нашето възраждане като Божии чеда.

Един ден ще дойде и нашият час - часът на страданието, на презрението. Да се учим тогава от часа на Исуса!

Из "Духовни упражнения" проведени от Бл. Евгений Босилков на Сестрите Бенедектинки в с. Бърдарски Геран