VIII СВИДЕТЕЛ (II В СОФИЯ)

МОНС. САМУИЛ СЕРАФИМОВ ДЖУНДРИН

ВЛАДИКА НА НИКОПОЛ (БЪЛГАРИЯ)

Отношение към процеса: Разпитан от делегата на трибунала на 30.ХII.1991 г. (Прок. стр. 287).

Име, презиме, място и дата на раждане: Самуил Серафимов Джундрин, роден в Раковски (България) на 25 април 1920 г.

Професия: Владика на Никопол, приемник на Божия Раб на Никополското седалище.       .

Качества на свидетеля: Обикновени. Познава лично Божия Раб и декларира, че го "Виждал, както преди, по време на процеса, когато била прочетена присъдата и когато бе осъден."

Възраст на свидетеля в момента на даване показанията: 71 години.

Стойност на показанията: Предвид личността на свидетеля, наследник на Божия Раб и държейки сметка също така, че и свидетелят е бил задържан в затвора и виждал Божия Раб по време на процеса и когато бил осъден, неговите свидетелски показания наистина са от голяма стойност още повече, че по време на възпоменателната църковна служба на 10 декември 1991 г. в катедралата, сияйната фигура на Божия Раб бе рязко подчертана от свидетеля с пожелание за неговата най-скорошна прослава:

"Нашите осъдени на смърт (сред които на първо място е Монс. Босилков), тъй като понесоха смъртта със същинско мъжество, абсолютно необходимо е (и това един ден ще стане) да бъдат записани в редиците на Блажените. Тогава тяхната пролята кръв ще послужи като новаторски елемент за нашата нация, за нашите съвременници."

§ 67 Обобщение на владиката на Никопол.

т. 1: На първия въпрос (Прок. стр. 287)_ свидетелят отговори така: Аз съм Самуил Серафимов Джундрин, владика на Никопол, роден в Раковски на 25 април 1920 г.

т. 2: Бегло познавам Божия Раб, когато бе свещеник в Вардарски геран през 1949-1950 г. Същия виждах по време на процеса, когато бе прочетена присъдата и когато и той беше осъден.

§ 68 Отказал да стане глава на една "Национална църква".

т. 3: Сред вярващите се носеше слух, че осъждането е породено поради факта, че Божият Раб отказал да стане глава на една национална католическа църква, както му предлагало комунистическото правителство. Убеден съм, че обявяването за Блажен на Божия Раб ще бъде от полза и пожелавам това да стане по време на близката визита на Папата в България.

§ 69 Враждебен климат за църквата.

т. 4: Зная за враждебния климат в оня период към католическата църква. Моят Институт (отци Успенци) в частност бе белязан от режима. Отначало бяха пратени информатори, за да чуят онова, което се проповядва в църквите, като по-смелите бяха заплашвани, че ще бъдат отстранени от службата и пратени в затвора. Обвиненията, които се правеха срещу църквата бяха: шпионаж, предателство, неморалност.

§ 70 Арест по време на първия процес.

т. 5: Божият Раб беше арестуван през юли заедно с други хора, но съден през септември- октомври 1952 г. Арестът стана в близост до столицата, където Божият Раб се намираше по това време. По онова време нямаше възможност да се разберат обвиненията срещу него. Той бе сред първите, които бяха публично разпитани по време на процеса. Вярващите бяха убедени, че процесът и присъдата имаха за цел да лишат паството от неговите пастори и да убият вярата сред тях.

т. 6: Не съм в състояние да ви дам информация за затвора и за поведението на Божия Раб, защото по това време бях разделен от него.

§ 71 Оскърбителни думи при обвинението.

По отношение на други особености на процеса (от страна на това, което лично ме засяга), мога да ви дам повече информации, събрани от тогавашния печат с изключение на онова, което се отнасяше до техния законов ред по време на процеса, но сега ни станаха известни. Обвинението се позоваваше на твърди и оскърбителни думи и нападки.

§ 72 Осъждане и екзекуция.

т. 7: Божият Раб заедно с други трима беше осъден на смърт и пълна конфискация на имуществото. Екзекуцията много вероятно е станала през нощта между 11 и 13 ноември, т.е. около 40 дни след произнасяне на присъдата. По-възрастните затворници, вече осъдени на смърт, казваха, че когато вечерта ти слагат пранги, това означава, че през нощта ще бъдеш екзекутиран. Знаехме в кои килии бяха заключени осъдените на смърт, но само гласът на о. Джиджов бе чут от един свещеник, който преминавал през коридора. Вярваха "напълно", че му бе изпълнена присъдата. Върху едно картонче, числящо се на Джиджов и Вичев, и двамата осъдени на смърт, някой бил видял по-горе посочената дата.

§ 73 Истински герой, известно мъченичество.

т. 8: Не ми е известно къде е бил погребан, обаче убеден съм, че е приел смъртта като истински християнин, понеже няма друг път за излизане от тази трагична ситуация. Вярващите са наистина убедени, че осъдените са истински мъченици и изповедници на вярата. Така мислеха и останалите живи свещеници.

Документ прибавен към свидетелските показания: Честване- възпоменание от свидетеля Негово Преосвещенство Моне. Самуил Серафимов Джундрин, представен на трибунала от VI свидетел, о. Флориано де Fабиис, Пасионист (Сборник, стр. 16).

§ 74 Спомени от назначаването за владика.

Скъпи вярващи, братя и сестри,

През последните четиридесет и пет години в тази църква и в тази епархия станаха две големи събития: смъртта на Моне. Дамян Теелен, който ръководи епархията в най-дългия период от нейната история или по-точно - в продължение на тридесет и една години, по време на когото функционират два колежа - единият мъжки, а другият женски, църквата имаше своя семинария, притежаваше земя, имаше персонал; другото събитие, може да се каже радостно, само в неговото начало: избиране и епископско посвещаване на о. Евгений Босилков. Това събитие представлява значителна придобивка, защото след над двеста години на администриране на отците Пасионисти, за първи път един българин получи задължение да ръководи Никополската епархия. Населението от всички католически села беше се стекло масово за щастливия празник, случил се в Русе, а другото щастливо честване бе в Белене. Тия събития разказвам не като свидетел, а като негов съвременник, като личност, която живее от другата страна на Балканите.

§ 75 Начало на преследването.

Едва приключили гореспоменатите събития, неочаквано ситуацията бе променена. През август 1948 г. излезе едно министерско постановление: закрити бяха чуждестранните училища, през следващата година излезе един нов закон, който се отнася до религиозния култ, в който можеше да се прочете: "Нито един чужденец не може да упражнява свещеничеството в България".

§ 76 Отпътуване на чуждестранните мисионери.

И така, владиката Монс. Босилков се видя принуден да се лиши от много негови събратя, които бяха италиански или холандски граждани и бяха принудени да напуснат страната. Тогава, за да не остане епархията без свещеници, бяха поканени някои от Южна България. Сред новодошлите бях и аз и ми бе наредено да работя в Брегаре, по всяка вероятност една от по-маловажните енории.

§ 77 Обичаи и уважаван от еноряшите.

Въпреки всичко, приех задължението. Населението ме прие много добре, мислейки, че съм последовател на едно старо обещание. Всъщност, там не пуснах корени, защото само след два месеца бях прехвърлен в Бардарски геран, където беше развил активна дейност като свещеник в продължение на повече от десет години Монс. Босилков. Енорията беше голяма. Наброяваше около четири хиляди вярващи. Там, отец Евгений беше построил една енорийска много хубава къща. Беше уважаван и почитан. Той бе организирал честване на 250-годишнината на въстанието в Чипровци. Отец Евгений бе организатор и вдъхновител на празненствата в Чипровци, привличайки и радио София в село Бардарски геран. След избухване на войната и по-кьсно страната бе окупирана и прекосена от руската армия, която се настаняваше и завладяваше, където и каквото искаше. Епархийското седалище с неговите два етажа, с по пет стаи на всеки етаж, бе избрана от окупаторите като удобно място и военните завладяха къщата (седалището). Впоследствие о. Евгений им отмъсти, защото новата местна власт не позволяваше съжителство със свещениците, а ний, пристигналите по късно, слушахме това, което хората разказваха относно тия събития.

За всеки охучай свещеникьт бе принуден временно да се отстрани от неговата енория, за да не поохедва наи-лошото.

§ 78 Избран за владика на Никопол.

   Той замина за София; срещна се с представителя на Папата, който по това време беше дон Галони, който се отнесе с изключително внимание към своя гост и го препоръча на Светия престол като заместник на покойния владика Монс. Дамян Теелен. И действително, на 7 октомври 1947 г. бе ръкоположен за Владика на Никопол. Това бе кулминационна точка в живота на Монс. Босилков.

Следствие поредицата от събития взеха друга посока. В Чехия възниква движението за мир, за среща и разговор между духовници от различни страни; по-кьсно успяхме да разберем, че чрез улеснения и удобни ходове се сгремяха към-създаване на национални църкви. В това време владиците в България, с изключение на Монс. Босилков, всички бяха в напреднала възраст. Затова, ръкоположен отскоро, владиката стана прицел и жертва на новите течения. Високопоставени личности от правителството на Вълко Червенков го приканваха или му правеха визити, опитвайки да го спечелят за новите тенденциозни течения.

§ 79 Предвиждаше мъченичество.

Един свидетел разказва: "Бяхме посетени от нашия владика Монс. Босилков, който ни прочете един текст, предварително написан. По отношение на неговото съдържание ще цитирам по памет: "Ако би ме последвало нещо или бе казано или пък написано нещо, това би било направено в един момент, в който не съм господар на себе си." През 1952 г. бях в Пловдив в католическата семинария. На 4 юни бе арестуван о. Камен Вичев, директор ла семинарията и о. Павел Джиджов, домакин. На 11 юни в 4.30 часа сутринта и аз бях арестуван в името на закона.

§ 80 Жестоко преследване.

Със завързани ръце и превързани очи бях отведен в непозната посока. Когато ме смъкнаха от колата (една военна джипка), развързаха ми ръцете и ми махнаха превръзката от очите, видях, че се намирам в Централния затвор в София. От различни места бяха доведени и други хора, които наброяваха четиридесет души, от които двадесет и шест свещеници, владици, монаси и други. Сред тях беше и Моне. Босилков.

§ 81 Осъждане на смърт.

Когато ни бе връчен обвинителният акт, узнахме имената на арестуваните, т.е. на обвиняемите. Ето една малка особеност: бяхме викани двама по двама в две редици за четенето на обвинението. Зад мен имаше един, който се вайкаше в действителност и плачеше, страхуваше се, че ще бъдем осъдени на смърт. Заобиколих го. Беше един непостоянен дезориентиран човек, който и сега е такъв. Ръководеше католическа енория в София За да го успокоя, му казах: "Отче, арестувани сме в името на закона, който предвижда осъждане на смърт, но не мога да си представя, че четиридесет души ще бъдат осъдени на смърт." Когато бяхме заведени в съда, започнаха да четат имената: Камен Вичев, Павел Джиджов, Йосафат Шишков, Евгений Босилков, всички са осъдени на смърт. След това следваха други присъди на 20, 15, 14, 12, 10, 8, 6, 5, 3 и на година и половина затвор.

Отново бяхме върнати в затвора, разпределени в различни килии и по- късно насочени в различни затвори.

Ех, пътувахме на държавни разноски, но в конски каруци! Когато по- късно ме върнаха в Централния затвор, узнах от табелките на осъдените на смърт, че им бяха направили карти за самоличност за вътрешно ползване и върху някои можеше да се прочете: "екзекуция на 12 и 13 ноември." Това можах да узная за пръв път. Осъдените на смърт впоследствие бяха забравени, а останалите излежаваха присъдата си и никой не знаеше къде се намират, а за осъдените на смърт беше известено, но никой нищо повече не знаеше.

§ 82 Несправедлива присъда.

Сега обръщаме страницата и питаме: тия обвиняеми имаха ли някаква вина? Категорично ви отговарям: Не! Но защо бяха осъдени? За да обвинят католическата църква и за да принудят нашите съвременници да мислят така: "Тия, които смятате за безобиден род, в действителност са предатели, революционери, шпиони, които не заслужават да живеят. Ето защо ний от политическата власт се опитваме да очистим света от тия мошеници ..."

По онова време те мислеха, че хората вярват на тия инсинуации. Ето защо след около 10 години, прекарани в острова на смъртта или другаде, трябваше да излезем от затвора с изкупено наказание, малтретирани, унизени, измет. Напротив, случи се обратното, хората приеха, че сме жертва на една идеология, измислена да изплаши обикновените хора!

§ 83 Убити заради тяхната вяра в Бога.

Но ако в името на закона загубихме знатни и многоуважавани братя и сестри, знаем, че те бяха убити, защото вярваха в Бога, служеха Му честно и умряха за вярата, с която бяха пораснали. Следователно осъдените на смърт не са врагове, а герои, защото умряха за вярата и не приеха да станат вероотстъпници.

§ 84 Умрели за Исус Христос.

За това благоразумие в Рим приемаха, че тия жертви, паднали за Исус Христос, заслужаваха не неуважение или презрение, а почит и разсъждения, защото не спестиха собствения си живот, а се подложиха на лишения и пожертваха живота си, заради собствените си убеждения. Паднаха под куршумите на ония, които потъпкваха, ликвидираха, унижаваха омразното християнство, водени от техните възгледи. Идеолозите обещаваха една нова утрин, една нова зора, едно ново виждане за бъдещите векове. Всъщност, навсякъде в Европа, в Африка, Америка те се провалиха. Днес няма страни по-бедни и по- изостанали от нашите.

§ 85 Трябва да бъдат обявени за блажени.

На нашите осъдени на смърт, когато бяха живи, не им вярвяхa, затова предпочетоха смъртта, вместо техния земен “рай". И тъй като понесоха смъртта с мъжество, необходимо е (един ден и това ще стане) да бъдат вписани в редиците на блажените. Тогава тяхната пролята кръв ще послужи като новаторски елемент на нашата нация, на нашите съвременници, за да разберат, че тия, които бяха преследвани, бяха по-справедливи; пожертваха живота си, но не измениха на вярата си.

§ 86 Пожелание за бързо канонизиране.

Следователно прекланям се пред саможертвата на нашите осъдени на смърт. И вий, които се радвате на вашия любим Моне. Босилков, който толкова пъти ви е проповядвал Словото Божие, можете да доживеете да го видите причислен към Блажените. Бог желае това и така ще стане. Амин.

Самуил Джундрин, Епископ на Никопол