"Можете да подкрепите проектите ни с дарение на:" КУЛТУРЕН ЦЕНТЪР "ЕВГЕНИЙ БОСИЛКОВ - БЕЛЕНЕ"
БАНКА ДСК, ул. "България" №2, 5930 Белене
BIC: STSABGSF
IBAN: BG64STSA93000022719927

отец Александър Дянков (1902-1967)

отец Александър Дянков (1902-1967)

Свещеник Александър Дянков е роден на 23 декември 1902г. в гр. Плевен. Дядо му, отец Алекси Дянков, бил свещеник в гр.Свищов, а баща му - опълченец в четата на Христо Ботев, бил заточен в Мала Азия. Под благотворното влияние на своя дядо постъпва в Духовната семинария, която завършва през 1922 г. Като служител във Врачанската митрополия се запознава с бъдещата си съпруга - Мария Христова Босолова, чийто баща бил църковен настоятел. На 7 февруари 1926 г. двамата се венчават във врачанската църква „Св. Възнесение Господне”. След това Александър Дянков е ръкоположен за дякон във Враца. През 1927 г.е ръкоположен за свещеник и изпратен в румънския град Браила. 

В Румъния той учи в Консерваторията и Художествената академия в Букурещ, където се запознава и сприятелява с художниците Илия Бешков и Константин Щъркелов. Изучава френски, немски, английски и руски език и започва да пише стихове и песни. 
През 1935 г. със семейството си се завръща в България и става енорийски свещеник в църквата „Св. Параскева” в Бяла Слатина. Тук той се заема с реставрирането на храма, който е зографисан изцяло, изработен е и нов иконостас с дърворезба. 
Отец Александър създава християнско братство и младежки църковен хор. С помощта на белослатинци залесява местността Агининото бранище, превръща езерото край Бяла Слатина в басейн, а до него правят футболно игрище. 
Свещеник Дянков изключително много обича децата и ги занимава с уроци по цигулка, музика, пеене, рисуване, плуване.
Той ненавижда политиката, никога не говори за политика и против комунистите. Лично той разквартирова руските части в града и приема много войници в къщата си. Още преди 9 септември спасява дъщерята на домакина на читалището, заловена заради членството си в РМС. Впоследствие същата свидетелства против него в съда, заявявайки, че отецът я освободил, за да може да се застъпи за него, ако комунистите дойдат на власт. 
На скалъпения процес в читалището на Бяла Слатина отец Александър Дянков се защитава сам, без адвокат. Посочва много дати на събрания на РМС и БКП преди Девети, посочва и много от ръководителите и членовете на тези организации, като казва: „Ето, аз съм знаел всичко това и не съм ги издал. И после, защо ще моля някакво момиче за услуга, след като познавам много от големите комунисти на града и бих могъл да ги помоля тях за нещо, ако се наложи. Обаче не съм го направил.” 
След тези негови думи момичето се разплаква в съда, иска прошка от отеца и казва: „Прости ми, отче, заплашиха ме и ме принудиха да говоря против теб.” 
Въпреки това в присъда №1 на Белослатинския народен съд от 13 март 1945 г. отец Александър Прокопиев Дянков е осъден на доживотен строг тъмничен затвор,100 хиляди лева глоба и 1/3 имотна конфискация. 
В мотивите към присъдата се отбелязва, че свещеникът освен че е разкрил конспирацията в гимназията, с което бил станал причина за убийството на Благой Монов, но е преследвал и всяка свободна мисъл на младежите. 
След обявяването на присъдата отец Дянков казва пред съда: „Наложена ми е присъда до живот. Десет години съм в Бяла Слатина и работих за града. Аз моля милост и да ми се наложи по-малко наказание, като не ми се конфискува имотът, за да може да се гледат малките ми деца!”
В затвора той е обект на много мъчения, побоища, подигравки, (скубали му брадата, скачали му на гърдите и т.н.). През това време уволняват презвитерата и семейството с три невръстни деца остава без никакви средства за препитание. През нощта хората им носят храна. Сутрин често намират в двора си чували с брашно, ориз, дърва, въглища и др. На свиждане ги допускат само веднъж на шест месеца.
А в затвора свещеникът не спира да чете молитви на затворниците, да ги подкрепя, да пее и пише стихове: 
Настъпи ли омраза, 
всяка страст е на лице.
Завист, подлост са на поза и те със клюки кат проказа
мъчат нашето сърце.
Чистите души огъват,
праведникът лей сълзи.
Радост с мъка се запълват - 
всички в плач, тъга потъват -
само ужас, смърт цари. 
(1947, затвора)

След няколко години е преместен на по-лек режим в Плевенския затвор, където работи в дърводелската работилница.

Освободен е на 9 септември 1952 г., но веднага е интерниран в с.Стожер. Завършва земния си път на 21 юли 1967 г..

Мартин НИКОЛОВ