При трудни обстоятелства и особено при опасност за живота човек търси да се приюти при свои. Той напуска домашния уют и странства понякога в далечни страни, когато бедствието е всенародно. Така било у нас по време на тежкото петвековно робство. Потискани от робия, хората напускали топлото домашно огнище и отивали далече с надежда за мирен живот. Цели фамилии се изселвали в Русия, за да спасят живот и чест.

Потокът станал обратен след революцията от 1917 г. Много руски емигранти дошли в България и останали завинаги. Между тях имало и духовни лица, защото установената власт била атеистична. Тя не само не желаела духовно-църковен живот, но преследвала свещенослужителите.

Тогава от Русия дошъл свещеник Константин Григоров Фьодоров. За живота му в неговата родина знаем съвсем малко. Роден е на 5 април 1894 г. в село Щеголск, Курска губерния. Завършил духовна семинария в град Курск. На 12 май 1929 г. се венчал за Тамара Подрезова от град Царицин. Имал единствена дъщеря Олга.

При какви обстоятелства и как напуска Русия не е известно. Несъмнено той бил прокуден от съветските власти, които започват усилено да преследват и затварят в лагери руското духовенство. Нямало перспективи за него, а той желаел да се посвети на свещенослужение.

Установил се на първо време в Стара Загора. Оценявайки вярата и призванието му, Старозагорският митрополит Павел го ръкоположил за дякон на 6 януари 1937 г. В храм „Св. Димитър“. Свещенство приел на 19 януари същата година.

Назначили го за енорийски свещеник в село Камилски дол, Свиленградско. Там служил седем години. С топла руска душа и високо благочестие, той бил приет добре от селяните. Духовният живот в малкото село се оживил. Като пренесъл в него руските духовни традиции, християните привикнали да посещават храма, да се изповядват, да спазват празниците.

Отец Константин привикнал с новите условия, примирил се със съдбата си на прокуденик, но злото завидяло на добрия духовен ред, който успял да създаде за кратко време.

Новите му изпитания дошли в навечерието на 9 септември 1944 г. Бил принуден да се пресели в село Капитан Андреево на границата. Подробности около новото му странстване не знаем, но причините са понятни. Известно е, че още преди политическата промяна партизани, социалисти и особено увлечените в техните редици млади хора с голям ентусиазъм започнали да преследват духовенството, което смятали за враждебно настроено към тях, защото не приемало атеистичните им идеи.

Действията им станали особено дръзки в навечерието на 9 септември, когато изгледите да завземат властта били големи. Германските войски отстъпвали и с помощта на съветската армия промяната ставала лесно осъществима.

Отношението към руския емигрант ставало все по-враждебно. Започнало преследването на свещениците, а той бил един от най-неудобните. Смятапи го за противник на идващата социалистическа власт. Така се наложило преместването му.

На границата служил от 1 септември до 30 ноември 1944 г. Задържал се само три месеца и отново станал неудобен. Този път бил преместен в село Генералово, Свиленградско. Там останал седем години до 23 октомври 1951 г., когато бил задържан. Това съвпада с третата вълна на репресиите спрямо Българската Православна Църква, когато започва затварянето на много свещеници по затвори и лагери. От тази дата всички сведения за него са прекъснати.

Близки и познати правели постъпки да научат нещо за него, но напразно. Предполага се, че е убит веднага или малко по-късно след арестуването му, след като е бил жестоко измъчван.

Подробности за преследването му, докато още служел като енориЙски свещеник, нямаме. Несъмнено той е бил зорко следен и принуждаван да извършва формално задълженията си. Но руското благочестие не позволявало компромиси със съвестта спрямо храма Божи. Това дразнело местните атеистични власти.

А за страданията в затвора и вероятно лагера можем само да се досещаме, защото те са всеизвестни и еднакви при всички расоносци, които трябвало да се отстранят от Църквата. Знае се, че са арестувани, мъчени по лагери и затвори и убивани най-достойните свещеници. Несъмнено отец Константин бил един от тях.

Новата власт се уплашила, че един свещенослужител на Божия олтар може да разклати устоите и. Те не разбирали, че духовното лице не взема оръжие в ръката, с която държи светия Потир с Тялото и Кръвта Христови. Но те добре разбирали, че ревностният духовен пастир поддържа огъня на вярата в душите на християните, което пречело на безбожните им идеи.

Цял живот отец Константин странствал, като променял пет пъти своето местожителство. Доброволно носел този тежък кръст, знаейки, че земното странстване е временно, а вечният живот е при Бога. И той искал да го заслужи с изповедничество.

Неговото достойно изповедничество на вярата преминало в свещеномъченичество. Гробът му не е известен. Знае се само, че е на българска земя. Така той се присъединил към голямото множество избити български свещеници у нас по време на войнстващия атеизъм.

Из В. Друмева, Български свещеномъченици и изповедници за вярата

от най-ново време, Том 2, Света Гора Атон, 2007 г., ст. 247-250