"Можете да подкрепите проектите ни с дарение на:" КУЛТУРЕН ЦЕНТЪР "ЕВГЕНИЙ БОСИЛКОВ - БЕЛЕНЕ"
БАНКА ДСК, ул. "България" №2, 5930 Белене
BIC: STSABGSF
IBAN: BG64STSA93000022719927

отец Васил Вълков (+1944)

Всеки се стреми към знания, но те ползват индивидуално. Зависи много какъв човек ги притежава. А и невинаги количеството определя тяхната цена, защото те обогатяват само ума. По-важна е душевността на човека. Ако тя е извисена, това помага да се извлече полза от тях и те да бъдат насочени само към доброто.

Едно е ум, друго е разум. Има умни хора, богати със знания, а има и разумни хора, които знаят да се ползват от знанията благоразумно. Те имат широк поглед по всички въпроси и виждат далече нещата в тяхната перспектива.

Такъв бил свещеник Васил Вълков от Горни Дъбник. За него се казва от съвременниците му, че бил „човек с много ум, с много виждания, с много знания“. Това било причина да стане неудобен за хора с ограничен ум, е тесни виждания и малко знания.

Той е роден в село Батулци, Врачанско. От дете бил склонен към трезво обмисляне на знанията, които придобивал в училище. Това го насочило към духовното знание, което най-добре разширява умствения кръгозор. Завършил с отличие четиригодишното свещеническо училище в Черепишкия манастир и през 1928 г. бил ръкоположен за свещеник в село Горни Дъбник.

С голям авторитет, бързо спечелил уважението на се­ляните. Отдалече му сваляли шапка. Той респектирал и с външността си. Винаги бил спретнат и изряден в облеклото. Носел „треперещо от чистота расо, хубав подрасник, колосана яка“. Това съответствало и на вътрешния човек.

Селяните го посрещали, както казва народът, по дрехите, а го изпращали по ума. И не се лъжели. Приятно било на всеки да разговаря с него. Широкият му поглед по духовните и светските въпроси обогатявал събеседника.

Отец Васил развил голяма просветна дейност в селото. Поставил църковния живот на висота. Цветан Цветков от Горни Дъбник казва за него: „Когато служеше той, и черковният двор беше пълен. И ние мълчахме всички и слушахме в захлас. Слушахме го, беше много приятно... От него лъхаше доброта“.

А Илия Пановски - адвокат със семинарско образование, добавя: „Отец Васил не претупваше църковните богослужения, а точно ги изпълняваше, за него богослужението беше нещо свято, а не средство за повече доходи...“.

Той учел хората на духовност не само в храма, но и при всяка среща, която давала повод за поучение. Като ходел да ръси по Йордановден, влизал във всеки дом. Заварвал понякога в деня, определен за строг пост, да е сложено на трапезата печена месна храна. Тогава той не повишавал тон, а кротко, но много авторитетно, правел забележка с думите: „Сами си слагате грехове, после ще търсите да ви ги опрощавам. Недейте, не бива така. Е, да се изчака малко“, и добавял как дедите ни били благочестиви. Отнася се за строгия пост преди великия богоявленски водосвет.

Достойният свещеник владеел до съвършенство източно църковното пеене. При това бил „голям оратор“. Имал богата лична библиотека. И до днес на много книги от църковната библиотека се среща неговото име.

Основал християнско братство към църквата за възрастните и ученическо дружество за децата от училището. Водел ги на поклоннически пътувания до големите български светини.

Помагал на деца, които имали наклонност към духовно знание. Завел сегашния свещеник на Горни Дъбник - иконом Георги Пешев, в София да кандидатства в семинарията. Докато не свършили изпитите, не си тръгнал. Когато бил приет, му заръчал непременно да стане свещеник, като завърши и порасне.

За него Георги Пешев казва: „Той беше чист, той беше достоен човек така, както са балканските ручеи на село Батолци, откъдето е роден“.

И сега отец Георги си спомня е умиление и признателност за своя благодетел и духовен баща. За неговия голям авторитет казва: „И където идеше, всеки му целуваше ръка и всеки го прегръщаше“.

Отец Васил развивал голяма обществена дейност. Ор­ганизирал събиране на помощи за сираци и бедни. Подкрепял материално нуждаещите се, но това не смятал за достатъчно. Той същевременно ги утешавал със съчувствено и напътствено слово. Дори помагал и в уроците на децата. Бил добър математик.

Работел усърдно за процъфтяване на духовния живот в селото, като заедно е това възпитавал в пестеливост и трудолюбие. Като касиер и председател на Популярната банка, направил сдружение на учещи за спестявания. Към читалището организирал просветни начинания. Той бил душата на селото...

За него Васил Калейски от Горни Дъбник казва: „Аз съм социалист, обаче за свещеника Васил не мога да кажа нищо лошо... той се ползваше с голям авторитет“.

Такъв духовен пастир „е много виждания“ бил украшение за бедното селище. Той преобразил облика му. Духовността растяла, но злото му завидяло. Скоро след 9 септември 1944 г. той пострадал, защото насоката била към бездуховност, която той не понасял. Трябвало неговото присъствие в селото, а е това и неговото влияние, да се прекъсне.

Това разбирали много хора и го съветвали да напусне селото за известно време, докато стихията на гонението премине. „Съвестта ми е чиста. Защо да се крия?“ - казал той и останал на поста си. Дори негов близък приятел, зет на големец от новата атеистична власт, дошъл лично в дома му да го предупреди за грозящата го опасност.

Искал да спаси живота му, защото разбрал, че „по директива отгоре“ ще бъдат арестувани много хора, изключително от по-видните хора на селото, от който отецът бил пръв. Дори му казал, че е в списъка на набелязаните.

Отецът и от това не се смутил. Отговорил: „Ако ме арестуват, ще ме разследват и ще ме пуснат“. Като имал широк поглед по много въпроси, тук вътрешното му зрение се оказало ограничено. Това е слабост на добрите хора. Гои не допускал, че някой ще посегне на живота на невинен човек като него, който е правил само добрини на селото. Съдел по себе си, а не знаел, че има хора, които могат да погубят и най-добрия човек.

Изпитанието неизбежно се приближавало. На 2 октомври 1944 г. сутринта бил извикан в общината за „справка“. Заедно с него арестували 60-годишния богат земеделец Васил Ветов, известен с добрината и щедростта си. Довели и група младежи.

До вечерта чакали служебни лица от 11левен да дойдат и ги разпитат. Тъй като въпреки обещанието те не дошли, вечерта затворили всички в мазето. На свещеника предложили да остане в една от стаите, но той отказал. Явно, те имали по-особен план за него тази нощ. Това отрезвило отец Васил и той разбрал какво го чака.

Малко след полунощ повикали отеца и дядо Васил за разпит. Като предчувствал най-лошото, той сложил резето на вратата, за да покаже, че нощно време разпити не се правят. Васил Ветов го придумал да отвори, за да не се утежнява положението.

Като излезли от мазето, видели пред общината черната камионетка, наричана черната линейка. Без разпит ги накарали да се качат. Отец Васил отказал, виждайки в това пълно беззаконие. Съсед на общината, който разбрал какво се върши там, следял през нощта и видял как насила го на- тикали. Отец Васил дал на милиционера часовника си с молба да го предаде на семейството му.

От този момент вече двамата мъченици останали в пълна неизвестност. Близките тръгнали да обикалят затворите, но напразно. Лъжели ги, че са заточени в Сибир.

Но скоро тръгнала мълва, че са убити край река Вит с търнокопи и лопати, като преди това са ги накарали сами да си изкопаят гробовете. Истината и имената на убийците казал на смъртното си легло общинският пазач Атанас Григоров. Това твърди днес Генко Димитров от Горни Дъбник.

За жестокото убийство на двамата, което било извършено с твърди предмети, за да няма изстрели, предвид тайното унищожение на „виновните“, се знае от събраните сведения за същата мъченическа смърт на отец Николай от Долни Дъбник.

Те имали еднаква съдба. Съселяни, двамата завършили семинария и се посветили на свещенство в близки села. Става ясно, че черната линейка помела двамата свещенослужители, които били унищожени като врагове на новата атеистична власт.

След загубата на отец Васил църковният живот замрял. С убийството на духовния пастир стадото се разпръснало. Целта била постигната. Трябвало да се отнеме вяра та на селяните. Местните атеистични власти следели кой отива н Божия храм. Петко Тодоров Лаков всяка събота и неделя н особено на големи празници стоял пред църквата и не позволявал да влизат в нея. Съвременници твърдят, че настъпило „рязко отпадане на хората от църквата“.

Като пострадал така жестоко, отец Васил се удостоил със свещеномъченичество. Семейството му страдало цял живот. Поели тежкия кръст на преследване като близки ни убит „народен враг“, за да се удостоят с небесна награда за изповедничество на вярата. Те и не помислили да предадат Христа, за да „благоденстват“, а носели достойно кръста си.

Отец Васил имал две дъщери, които били към 14-15- годишни, когато го убили. Те били отличнички в гимназия та, но не им давали бележки да следват. Принудили се да станат учителки в далечна Добруджа, в едно малко село до румънската граница. Но и там достигнали сведения за техния произход и ги уволнили. И внукът на отец Васил бил притесняван. Пратен бил да служи в трудовите войски.

Най-много обаче пострадали убийците на свещеника. Всички те и семействата им били наказани с много тежки болести. Дъщерята на един от тях сама прекратила живота си. Убиецът почувствал мъката от трагичната й загуба. Дано това да го е вразумило и да се е разкаял.

Селяните, следейки съдбата им, отсъждали: „Бог забавя, но не забравя“. Възмездието е неумолим духовен закон...

Генко Димитров от същото село разказва подробности, около смъртта на свещеника. Тогава гой бил на 17 години, а по-късно „бай Атанас Григоров“, който работел в съвета, преди да почине, го повикал да му разкаже това, което не смеел да продума. На смъртното легло сторил това, вероятно, за да му олекне.

Тошко Караниколов ги извел от ареста и ги предал на Вельо Петков и Ганчо Цековски, наричан Кукувичката. Двамата ги повели през гробищата и ги отвели в една местност между Горен Дъбник и Долен Дъбник, където сега има кантонче. Наредили им да изкопаят гроб, като ги излъгали, че там ще крият оръжие.

Дядо Васил казал, че отецът не разбира от такива работи и той като майстор зидар щял да направи скривалището както трябва. Направил изкопа, излязъл от гроба и вземал пръст да си изтрие ръцете. Тогава Вельо го ударил в главата с търнокопа. А Ганчо Кукувичката ударил свещеника е тояга, която имала накрая топка. На място го убил, изглежда че бил ударен в слепоочието. Селяните виждали, че носел часовника и обувките му.

Това му разказал насаме. А Генко добавя, че „съдбата ги постигнала“. Убийците и домашните им умрели от рак. Като разказва това, той обяснява възмездието така: „В природата има някакъв регулатор...“.

По случай 55-годишнината от мъченическата смърт на отец Васил и Васил Ветов в църквата на Горни Дъбник била отслужена панихида. Храмът се препълнил, както когато отец Васил служел и проповядвал на празници.

Възкръснали скъпи спомени, пролели се молитвени сълзи за скъпия пастир, който несъмнено от небесата се моли за всички. Този спомен останал в душите на селяните като най-добрата проповед от всички проповеди на любимия достоен свещенослужител, увенчан с ореола на свещеномъченическа слава.

Из В. Друмева, Български свещеномъченици и изповедници за вярата

от най-ново време, Том 2, Света Гора Атон, 2007 г., ст. 120-126