Белене, мост на паметта

Белене, мост на паметта

Изказване на отец Паоло Кортези

на кръгла маса на тема

„Свидетели на вярата през комунистическия режим”

гр. Белене, 15 ноември 2014 г. 

          

Уважаеми Господин Президент, Ваши Преосвещенства, скъпи гости, мили беленчани,

Миналата неделя отбелязахме 25 години от падането на Берлинската стена. По този повод папа Франциск каза: „Да се молим, за разпространението на културата на взаимността и контактите, способна да събори стените, които все още разделят света, за да не се позволява никога повече невинни хора да бъдат преследвани и убивани, заради собствената им вяра и религия. Там, където е издигната стена, сърцата са затворени. Нуждаем се не от стени, а от мостове”.

            Един от мостовете, които можем да съградим заедно е мостът между настоящето и миналото – мост на паметта, който ще ни позволи, в крайна сметка да съградим с общи усилия бъдещето. Както казва чилийският писател Луис Сепулведа: „Народ без памет е народ без бъдеще”. И днес сме се събрали тук, всички ние представители на християнските църкви и граждански институции, за да помогнем на българския народ да издигне мост на паметта и по специално – на ПАМЕТТА ЗА МЪЧЕНИЦИТЕ – невинните жертви от миналото.

            Съхраняването на паметта е един от основните пиластри на еврейско-християнската вяра. Започвайки от Божията повеля към Моисей и освободеният му народ: „И да помниш целия път, по който Господ твоят Бог те е водил през тия четиридесет години из пустинята, за да те смири и да те изпита, за да узнае що има в сърцето ти, дали ще пазиш заповедите Му, или не.” и стигайки до повелята на Христос: „Това правете за мой спомен”, може да се каже, че цялата Библия и по-голямата част от дейността и молитвата на вярващите, е свързана със съхраняването на паметта, с обстоятелството, че трябва да се помни, че винаги следва да се търсят собствените корени в преживяното минало.

            Като християнски църкви, вещи в съхраняването на паметта, можем и трябва да засвидетелстваме пред всички факта, че сътрудничеството с българския народ в една такава възстановка на паметта от миналото – споделена и осъзната, е част от  нашата идентичност.

Искрено се надявам, че всички и особено младите хора, ще изминат целият този път към спомените без страх, с много смелост.

            Като истински християни, ние копнеем българският народ да живее спокойно и мирно настоящия момент и спомняйки си миналото, да успее в единство да изгради по-добро бъдеще. В колективното съзнание основно място заема спомена за насилието и невинните жертви на тоталитарните режими, покосили Европа през ХХ век и оставили дълбоки болезнени следи и в нашата България. Нанесените рани трябва да бъдат изцерени, но не чрез забрава и прикриване, а точно обратното – изкарвайки ги на светло и лекувайки ги открито.

 

ДА ПОМНИМ, ОЗНАЧАВА ДА ПОГЛЕДНЕМ НАЗАД НЕПРИКРИТО, БЕЗ ДА ЗАБРАВЯМЕ.

            Един от първите българи, когото опознах, се казва Евгений Босилков – блажения мъченик, родом от Белене. Четох това, което е написал, безброй пъти се вглеждах в лика му от старите снимки, слушах разказите на хората, които са го познавали, разлиствах и продължавам да разлиствам над осемтехиляди страници на Досието му от Държавна Сигурност.  Блажен Евгений широко разтвори за мен прозорец към изстраданата история на българския народ. Благодарение на него опознах и другите трима блажени мъченици – Павел, Камен и Йосафат, чиито тленни останки почиват заедно в незнаен гроб в Софийския гробищен парк.

            Посредством тези мъченици, се докоснах и до много други католически свещеници, осъдени през 1952 и изпратени в затвори и концентрационни лагери. Почти всички са били тук, на остров Белене, заедно с протестантски пастори, православни свещеници, сестри-кармелитки, поети и литератори, политици и много, много други невинни, несправедливо преследвани.

            Развълнува ме дълбоко книгата на пастор Харалан Попов „Българската Голгота”, трогна ме труда на Стефан Бочев „Белене. Сказание за концлагерна България”.

Имах честта и удоволствието да се запозная лично с някои от хората, страдали в затворите и комунистическите лагери.

            През тези почти четири години рових в миналото, опитвайки се да открия факти и личности, за да разбера това, което се е случило и да узная защо, за да вникна в корените на това огромно насилие, в корените на тоталитаризма. Трябва да ви призная, че за съжаление, в България се натъкнах на несигурност и голяма доза затруднение в поглеждането назад, към близкото тоталитарно минало. Почти всички останали европейски нации имат изследователски центрове, музеи и мемориали, издигнати на местата за задържане и изтезания, официални възпоминателни дни, книги, документи и т.н. Изглежда, че тук, в България, се прави наистина малко, прекалено малко, за да се съхрани паметта.

            За пръв път тази година, на 1 февруари, в София, висши представители на Българската православна църква, на мюсюлманското изповедание, на католиците и протестантите застанаха един до друг, отдавайки почит и памет на жертвите на комунистическия режим.

Не бива да се страхуваме от историята ни, от нашето минало, не трябва да се страхуваме да я помним: невъзмутими, сериозни, единни. Чака ни много работа, а ние, християните, вещи в съхранението на паметта, можем да направим много.

            През 2012 за пръв път преминах по понтонния мост тук навън и направих своеобразно поклонение в изоставените сдания на Втори обект. Мястото ме очарова – свято място, осветено от сълзите и кръвта на десетки хиляди невинни. През последните две години съм се връщал там поне петнайсет пъти.

            Миналата година създадохме фейсбук-страница, посветена на ТВО-Белене, Българската Голгота, в която публикуваме свидетелства, снимки, размишления, страница, с 11 000 харесвания. На 26 април тази година, послучай 65-годишнината от създаването на ТВО-Белене, основахме комитет по гражданска инициатива, за изграждането тук, в Белене на Мемориален Парк, Изследователски и документален център, и Музей, посветен на жертвите на тоталитаризма в Европа. До този момент имаме 400 членове. Тази инициатива ме срещна със сериозни хора, искрено желаещи да помнят, с хора, които са страдали неимоверно и са успели да продължат напред умиротворени, хора, различни по вяра – православни, католици, протестанти, мюсюлмани, невярващи, по народност  - българи, италианци, холандци, французи, румънци и др., по култура – университетски преподаватели, пенсионери, млади изследователи, работници, по политически възгледи...различни, но сериозни и уверени. Хора, търсещи онова, което обединява, които са съгласни да отдадат почит на жертвите и го правят, не водени от идеология или предубеждения, а от желанието да узнаят и разберат.

            Всички тези хора са обединени около възгледите: без повече места за изтезания, без повече разделен свят на приятели и врагове. Вместо това – уважение на човешките права и достойнство, диалог, вместо идеологически борби, респект по отношение на вярата и разбиранията на другия, мирно съжителство и сътрудничество. Това са ценностите, родили се от една история, наситена със страдание.

            Всички тези хора – сериозни, уверени и умиротворени, са за мен днес, в този момент, най-добрата част от българския народ. Въпреки безбройните проблеми, пред които е изправена България, проблеми, които ние, като духовни пастири и представители на институциите, разбираме много добре, голяма част от българите, обичащи родната земя се борят всекидневно, за да я направят по-красива. Това са българите, у които все още има надежда, това са българите, които желаят да опознаят собственото си минало, с най-черните му окраски, защото единствено истината ни прави свободни.

 

ДА ПОМНИМ, ОЗНАЧАВА ЗАЕДНО ДА ПОСТРОИМ БЪДЕЩЕТО

            Защото да не забравяме жертвите на тоталитарния режим, не означава само да гледаме назад в миналото, а означава още да построим заедно бъдещето.

Малко преди да умре, блажен Евгений писа: “За мен мъченията и гоненията са благодат от Бога, в които се утвърждава Христовата вяра, те са залог за вечността на Христовата църква на земята. Ето защо аз приемам смъртта като най-висше благо. Следите от нашата кръв ще показват пътя към прекрасното бъдеще и независимо че няма да го доживеем, другите ще пожънат това, което ние посяхме с усилия. Там, където има несправедливост, налице е Божието всемогъщество.“

            За да бъде бъдещето на България по-добро, освен спешни реформи, които са добре известни на всички институции, има нужда и от сериозно отношение към съхраняването на паметта за мъчениците: крайно недостатъчни са редките възпоминания и поставените плочи като тази тук и в Ловеч, не стига една написана книга. Нуждаем се от изследователски и документални центрове, периодични издания, от места, където всеки човек и най-вече младите, да могат да използват като своеобразен мост към миналото,  по който да се върнат и да станат по-добри хора в настоящето.

            В продължение на 45 години Белене е бил остров на изгнаниците, остров на плача, остров на мъчениците на българския народ. От друга страна, Белене е бил и остров на мечтателите – на онези мъже и жени, свещеници и миряни, граждани от елитна, средна и работническа класа, които зад бодливите заграждения са жадували за свободата, са копнеели да живеят в мир, заедно с тяхната общност и техните семейства, са мечтали за една по-добра България.

            Аз мечтая този град, Белене, да се превърне в Място на Паметта като Дахау, Аушвиц, Сигет, Перм, островите Соловоки, Робен Айлънд. Мечтая хиляди млади българи – истински Европейци – да идват тук всеки ден, за да научат, за да не забравят, за да се молят и да се възпитават в духа на свободата.

            Дължим това на хилядите жертви на Народния съд, на десетките хиляди българи изпратени в над 80 концентрационни лагера и десетки затвори. Мечтая си в България, както е в цяла Европа, да има своето светилище, посветено на жертвите на тоталитаризма и според мен, и според много, много други, това Светилище е Белене.

Този град, тези острови, цялата тази зона – светилище на българските мъченици – място за памет, за молитва, за възпитание в духа на свободата и зачитане на човешкото достойнство. Ние от Белене сме готови да посрещнем и придружим всеки, който желае да прекоси този мост, за да почете миналото.

            Надяваме се скоро, от диалога и сътрудничеството между Християнските църкви, гражданските и обществени институции, и отделните граждани, да се роди това свещено място на паметта, издигайки България до нивото на останалите европейски народи.

Скъпи беленчани, уважаеми гости, Ваши преосвещенства, господин Президент, безкрайно ви благодаря, че днес сте тук, в Белене, за да почетем българските мъченици.

            Този ден превърна Белене в място на паметта. Искрено се надявам, че този ден ще ни вдъхнови и ще се превърне в стимул, за всеки един от нас, за да продължим да работим заедно – градивно и поучително за съхраняването на паметта.

 

            В една африканска поговорка се казва:

„Ако мечтаем сами, мечтата си е само една мечта.

Ако мечтаем заедно, това е вече реалността, която чука на вратата ни.”

 

Благодаря.