Изказване на отец Паоло Кортези

Скъпи приятели, благодаря на всеки един от вас, че сте днес тук с нас за да въспоменем заедно невинните жертви на всички тоталитарни режими, които напоиха с кръвта и сълзите си, Европа и света през целия 20 век.

Както със сигурност сте забелязали, в програмата днес беше предвидено да поставим първия камък на Парк-Мемориала, който да възпоменава всички тези гореспоменати мъченици. Обаче днес няма да направим никаква първа копка. Защо? Защото няма нужда от това. Това възвишено място е вече Парк- Мемориал. Разбира се, малко по – български, с много трева, която чака да бъде окосена, с един незавършен паметник, с неравен път… с все още малко посетители. И въпреки всичко това, това лобно място е вече Парк – Мемориал.

Благодаря сърдечно, преди всичко на репресираните и на техните асоциации, които идват като поклонници тук вече 27 години. Те никога не забравиха… пътя на Голгота… и с тази тяхна вярност, ни засвидетелствуваха, че тук е възможно да се срещнем за да си спомним, за да въспоминаваме, за да се помолим… за да възпеем свободата.

Благодаря също и на всички приятели, които през последните две години помогнаха да направим по красиво, по – чисто и по посещаемо дори през цялата година това място. Така като нашите единствени ресурси до този момент са  ръцете ни, защото сме без финансови средства, поздравявам сърдечно и по – особен начин доброволците от Белене и България, както и седемдесетте италиански ученика, които дойдоха тук миналата година за да почистят. Благодаря специално на Христо Христов и на Веселин Байчев за тези две перманентни мостри, които обогатяват това място на паметта.

В последните месеци придружавах до тук, почти всяка седмица, повече от 1000 души, идващи от цяла България, от различни Европейски Държави, както също и от Африка, Съединените Щати и Австралия. Всеки път, идвайки с тези посетители тук, преживявах отново и отново онова, което изживях когато посетих Ардеатинските пещери, лагера на Фоссоли в Италия, Дахау в Германия, Аушвиц в Полша, словенските острови в Русия, Сигет в Румъния, Шкодра в Албания, Яд ва-Шем в Йерусалим.  Какво си спомням?!

Преди всичко ТИШИНАТА. Това са места, които посещаваш за да помълчиш, защото не успяваш да промълвиш. Но не само… в тези места се долавя една такава енергия, която подтиква и твоето сърце и разум да станат тихи. Всяка емоция приглъхва. Всяко чувство на ярост и омраза, отмъщение…се разсейват в небитието и в теб се загнездва някакво странно и неописуемо спокойствие, медитативна тишина…

В тази тишина, в това спокойствие ходиш бавно, и наблюдавайки останалите там неща, лицата на жертвите по портретите, слушайки и прочитайки за техните истории и свидетелство.. започваш да чуваш една нова мелодия, която започва бавно като реквием, след това става умерена – анданте, после бурна и поразителна.

Това е песента на свободата, специална песен, която само на места като тези може да се чуе. Защото нотите и’ не са написани с мастило върху петолинието, и не би било възможно да се повтори, и дори не може да се запише върху диск. Това е песента на свободата, чиито ноти са сълзите и кръвта паднали и напоили тази земя. Това е песента на свободата, където отекват въздишките в ледените бараки, виковете на палачите, страдалните ридания от тежкия робски труд, поругаването и шепнещите имена на скъпите дечица, на съпругите и съпрузите, на родителите останали там някъде далеко…

Да, това е песента на свободата вдъхновена от тревожните удари на едно сърце изпълнено със страхове и притеснение. Това е песента на един народ, на цели народи, насилени, експлоатирани, помаймунчени от собствените им събратя, нападащи и унищожаващи провокирани от нечовешки идеологии.

Ето защо този наш Парк- Мемориал на този остров е важен и ценен: той е ценен, защото тук можем да чуем песента на свободата. Днес сме свободни, защото нашите невинни братя и сестри са изпели тази песен. И позволим ли си да забравим песента…! тях… тях забравяме и изпращаме паметта им свята в забвение….

От нас зависи да направим този Мемориал все по – красив и приветлив: нека и тези три рози, които днес посаждаме да цъфнат и да пораснат, за да стане това място цъфтяща градина…

От нас зависи да се мобилизираме и да почистим все повече това място. Вече го почистваме. Зависи от нас това място да се обогатява все повече и повече с нови лица и свидетелства, предмети и спомени на паметта… и го правим!

От нас зависи дали ще доведем тук нашите приятели, нашите деца, целия свят: всичко това го правим и ще продължим да го правим все по – добре.

Oчакваме от Институциите разрешение да развием това място. Нямаме пари… търсим ги, ясно е, но също и без тях (както забелязвате) може да се направи много.

Благодарим ви г- н Президент, благодарим и на вас от различните Институции и Представителства. Благодарим и на вас приятели дошли отвсякъде, за присъствието и сътрудничеството в този труд на паметта, който никога не би могъл да завърши. От днес когато някои ви каже: „Какъв срам, България е единствената Европейска държава, която няма достойно място посветено на мъчениците на 20 век” отговорете с гордост: Не, не драги! Ние имаме Белене! Елате и вижте!” и след това го доведете тук. Елате в Белене когато искате и с когото искате: ние сме тук, и ще ви придружаваме за да чуем отново заедно песента на свободата.  Можем да продължим да бъбрим, колкото си искаме, но когато дойдем тук, нашите думи секват, защото само в тази тишина можем да чуем песента на свободата.

Благодаря! Не искам последният ми поздрав към вас да е: „ довиждане до следващата година!” защото вече можем да се срещнем тук в Парк – Мемориала на Белене, всеки ден. И всеки нов ден е подходящ ден за да слушаме, за да си спомняме, за да се помолим, за да почитаме… да се срещнем със „свободата, която едничка прави свободни.”