18 март 2014 г. - 80-годишен юбилей храм „Свети Йосиф“ в село Бърдарски геран

Изказване на отец Паоло Кортези

Добър вечер на всички,

Изключително съм щастлив, че във връзка с отбелязването на осемдесетгодишнината от построяването на вашата енорийска църква, посветена на Св. Йосиф (1934), вие, приятели и братя от Бърдаре, пожелахте да отдредите време на тези светци.

            И наистина, ако се замислим, преди осемдесет години, блажен Анджело Ронкали се готвеше да напусне България, а в същото време – блажен Евгений тъкмо започваше своята дейност тук, сред вас. Единият поставяше край, а другият – начало.

            В началото на тази среща, бих искал да цитирам думите на един съвременен мъченик – дон Андреа Санторо, убит в Турция през 2006 г. В свое писмо, той пише: „За мен това е време на терзание и очакване. Време на мълчание, каквото е за семето под земята и за детето, което расте. Божиите времена са дълги, а тези на изток – още по-дълги. Освен това, както казва Св. Павел – един сее, друг полива, трети тори, а четвърти – събира: Църквата е преди всички нас и ще пребъде след всички нас. Всеки един участник във веригата е само брънка от нея. Бог знае всичко и мисли за всичко, а приемането да бъде само кратък миг от хилядолетната история, е само фрагмент от нещо много по-голямо. Това е отличен аскетичен опит и истинско доказателство за любовта, защото ни освобождава от гордостта, от забързаността и самонадеяността. Опитвам се да осмисля всичко това не само с ума, а и със сърцето си. ”

            Сигурен съм, че всички вие познавате добре живота и дейността на двамата светци, за които говорим и затова няма да се спирам на тях, а ще се помъча да надникна дълбока в техните сърца, които знаеха много добре какво значи да съхраниш и опазиш, да обичаш и водиш една християнска общност.           

            Ще припомня само, че Апостолическата Визита на монсиньор Анджело Джузепе Ронкали в България е било изключително благодатно събитие за нашата католическа църква. Той, представителя на Папата, възстановява една отдавна забравена традиция, практикувана векове наред. През пролетта и лятото на 1925 г. Ронкали посещава всички католически общности – от Раковски до Малко Търново, от Видин до Варна. Обикаля страната с влак, на кон, с автомобил или файтон. Факт е, че посещава Бърдаре поне два пъти – през месец юли 1925 г. и през април 1931 г. Посещенията му са запечатани в две фотографии, направени от тогавашният енорист о. Луиджи Манушев. Днес, заедно с тези две снимки, ще подаря на вашата общност и някои писма, написани от Ронкали до енорийският свещеник. Искам да ви прочета кратък откъс от тях:

            “Ех, ако имаше кинокамери, които да заснемат сбогуването на верните от Бърдарски, както го виждах аз, обръщайки се за последно от колата! Но какво да се прави...Такова зрелище, а и всички останали, на които се насладих по време на посещението ми в Северна България, ще останат в сърцето ми, докато то тупти, заедно с милия спомен за о. Манушев и неговата ценна и поучителна компания. Нека Бог да Ви се отплати от мое име и да умножи плодовете на Вашата пламенна дейност в прекрасната ви енория”[1].

            Искам също да ви припомня, че монс. Ронкали и отец Евгений са се познавали и срещали, най-вече в периода 1930-1934 г., когато нашия блажен приключваше обучението си в Рим, за да се върне в Русе като секретар на монс. Дамян Теелен. Миналата година, открих в Бергамо десетина непознати досега писма от о. Евгений до монс. Ронкали, а се надавям да бъдат намерени и още много други.       

            Любопитно е, че в две писма на монс. Ронкали до монс. Теелен – от 1932 и 1934 г. откриваме пасажи, отнасящи се до редица срещи между двамата бъдещи блажени. В първото писмо, Апостолическият Делегат, след като надълго и нашироко описва неприятностите в Никополската Епархия (естествено всички свързани с Белене – непримиримия дон Станслав Петро, бивш енорист на Белене, беленчанина дон Карл Раев, поредният протест срещу новия енорист и подписката за връщане на стария и т.н. ), разказва за срещата си с младия свещеник-пасионист:

            “Отец Евгений се отби на връщане от Рим и послучай успешното завършване на обучението си, и в знак на уважение към Ваше Светейшество, го поканих да ми погостува. Възползвах се от възможността и му дадох някой простички съвети, които биха му били полезни, за да бъде неговото свещеническо и религиозно служение ползотворно и резултатно, както в настоящето, така и за в бъдеще. Не е малка утеха това, че В. Св. успя да подготви по време на епископата си добри български свещеници. Вие имахте доста по-добър късмет от Вашите предшественици. Естествено, ще е нужно време и търпение,  за да подкрепяте тези добри хори при първите им стъпки, които съвсем не са безопасни, имайки предвид младата възраст и неопитността им.

            И така, с усмивка, за да разбера степента на готовност на този нов доктор, оставен изцяло в ръцете на своя Епископ, го попитах: „Бихте ли отишъл, от послушание, в Белене, дори и на по-скромна служба? ”

            Отговори ми: „Да, готов съм да отида в Белене, въпреки че присъствието на многобройните роднини, може би ще създаде някои неудобства.” Това което каза, ми се хареса много.[2]

Единствена снимка с монс. Анджело Ронкали и блажен Евгений Босилков / Русе, 1930 г.

            Във второто писмо, монс. Ронкали припомня: „Гостуването на отец Евгений в София ми достави удоволствие и останах силно впечатлен. Братски му подметнах няколко неща, които, мисля, биха успели да го окуражат в новото му служение в Бърдарски Геран, за което, считам, че е добре подготвен. Тъй като е добър по душа, твърд в решенията си и сигурен в доктрината, мисля, че можем да му възложим големи надежди. Що се отнася до недостатъците...какво да кажа? Ех, младост! И той си държи лека в къщи: възрастта, притесненията, многобройните други обстоятелства, олекотяват всичко останало. Към днешна дата, смятам, че В. Св. спокойно може да му повери такава голяма тежест, каквато е енорията в Бърдарски Геран.

И накрая, каквото и да се случи, важно е Епископа да може да каже, че е изпълнил задачата си, поучавайки, наставлявайки, окуражавайки, благославяйки”.[3]

            Прекрасни са тези взаимоотношения между светци, между личности, обичащи Бога и работата на лозето му. Присъствието и дейността им в християнската общност на Бърдаре и Никополската Епархия, дариха много, много повече от това, което знаем и виждаме, много повече от едно посещение или футболен отбор, много повече, от няколко снимки или клуб на колоездача...

             Така е, защото единствено присъствието на светец между нас, отвъд нещата, които е направил, е неизмеримо съкровище, само заради факта, че тоя е живял сред нас. Тяхната дейност, невидима, смирена, пламенна, за въздигането на онзи храм от живи камъни, който е Църквата...е много по-ценна от самите храмове, тухлени къщи и манастири, които днес ги има, а утре – могат да бъдат изоставени и порутена, както можем да забележим, ако тръгнем от тук и отидем до края на улицата.

            Християнската общност, енорийска и епархийна, не се изгражда единствено издигайки стени или реализирайки редица дейности, а преди всичко, живеейки сериозно собствената вяра, чрез интензивна молитва в търсене на святостта. Днес можем да видим построеното и да си спомним дейността на двамата светци. Но зад тези стени, зад тяхната активност, бяха и са сърцата на двама души, дълбоко обичащи Бога и братята си. Къде ли са се научили да обичат така? Къде ли са се научили да бъдат бащи и пастири? Как са успели да разберат, че една общност се гради и ръководи, посредством смирена работа, в мълчание и дълбока вяра?

Монс. Анджело Ронкали в Бърдарски Геран, лято 1925 г.

В училището на Св. Йосиф: бащи не по плът, а по дух.

            Мисля, че вашият патрон, Св. Йосиф, държи ключа, за да влезем в онова светилище на светостта, което са живота на блажен Анджело Ронкали и блажен Евгений Босилков. Да, защото тяхният начин на живот – смирен, мълчалив, трудоемък, изпълнен с вяра... не е възникнал спонтанно и от нищото, а е плод на дълбока духовност, свързана със Св. Йосиф.

            Дон Анджело Джузепе Ронкали е бил много привързан към Св. Йосиф. Освен, че е носил неговото име, се е научил да го обича и почита още от крехка възраст. И не само това. Подражавал му е в духовния живот. Самият Анджело избра дата на своето епископско ръкоположение – 19 март 1925, празника на Св. Йосиф. Преди да се отправи към България, пише: „Св. Йосиф е покровителя на дипломатите на Светия Престол. Не е ли тяхно характерно задължение да: показват и прикриват Исус, да знаят кога да замълчат и кога да говорят с мярка, да опитват сладкото и да гълтат горчивото, да се отправят със съвършена добра вяра към Юдея, вместо да се обърнат към Галилея? Не това е задължението на верния слуга на Св. Престол.”[4]

            През десетте години, които прекарва в България, Ронкали е изключително привързан към катедралния храм в София, посветен на Св. Йосиф. В няколко свои проповеди се уповава на него и Светото Семейство, на техния „семпъл живот, кротък, мълчалив и отдаден с любов... на тяхната всекидневна работа, душевно богатство, достойно поведение, свят живот”[5]

            В друг текст, в който се позовава силно на Св. Йосиф е речта му по време на честванията стогодишнината от основаването на Сестрите от Конгрегацията на Св. Йосиф на явлението: „О, Св. Йосифе, за мен източник на душевна наслада е само мисълта, че по време на кръщението си съм получил като второ име това на моя скъп светец...дълоко се преклоням пред цялата тайна на въплъщението, към светото детство и съм устремен към онзи богат душевен живот, смирена работа, почти незрима, но тежка, упорита, плодотворна, докосваща дълбините на сърцето, към отдаването, безспирното отдаване в тишина, недоловимо за човешките очи, ала сияйно в божиите очи, към отдаването на цялото си същество през всички дни от живота и в смъртта.”[6]

            Монс. Ронкали често се позовава на този типичен за Св. Йосиф стил в многобройната си кореспонденция, измежду която е и писмо, адресирано до вашия енорист о. Луиджи Манушев: „Скъпи мой отче, продължаваме енергично работата ни за нашя Господ и за душите. Вие имате прекрасна енория, която може да ви дари уют и комфорт. Угодно е, обаче, да се посрещне всичко с търпение на духа, кротост и мир с всички, особено с неприятелите, както се опитвам да правя и самият аз.”[7]

            През онези години живота на Епархията е белязан от конфликта, предизвикан от енориста на Белене дон Карл Раев. Ронкали неуморно опитва да възстанови мира и спокойствието в епархията и затова му помага и вашия енорист, както можем да разберем от следното писмо: „Скъпи мой отец Луиджи, живо благодаря за Вашите пожелания, които на свой ред изразявам умножени в благослов към Вас и Вашата дейност. Получих всички хубави фотографии, които Вие благоволихте да ми изпратите – както онези големите от Бърдаре, така и малките прекрани снимки от настоящето и миналото... Ще ги запазя като мил спомен от Вас и от моето апостолическо странстване в Северна България... Да работим всички заедно и от сърце с молитва и милосърдие, за да може, в най-скоро време да приклчи този тежък и дълъг, мъчителен период за Епархията на Русчук. Щастливият край, такъв, какъвто и очакваме, ще направи чест на всички и ще открие пред отците Пасионисти и пред всички католици от Северна България една нова ера на спокоен и плодотворен апостолат. Позволявам си да споделя това с Вас и само с Вас, защото Вие, преди всички други, умеете да четете в сърцето ми, както умеете да въздействате върху всички свои достойни и прескъпи събратя.”

            Светостта на Йосиф е тъй дълбока, че докосва и променя не само блажен Анджело Ронкали, но и блажения Евгений. Всички ние познаваме добре живота му, затова ще се спра само на два негови текста, които ми се струват актуални и днес.

            В първото си Пасторално писмо от 25 януари 1947, той се уповава на духовността на Св. Йосиф и Св. Семейство – духовност, обогатяване през годините като енорист на Бърдаре: „Назад към огнището! Възлюбени Чеда! Става дума за семейството. Искаме ли наново християнските принципи да завладеят обществото, тогава трябва да заздравим основите на семейството... семейството е първото училище, където се учи да се мисли, първият храм, където се учи да се моли... Родители, бащи и майки, вие сте от Бога пратените, от Бога подпомогнатите, от Бога подкрепените, за да дадете достоен образ, външен и вътрешен на вашите деца! В този храм, където се учи да се мисли и да се моли – вашето семейство – вие свещенодействате като разкривате на малките отношенията им към Бога и към хората и ги подготвяте за борбата в живота. Бащи и майки, Ние искаме едно идеално семейство, в което бащата работи както Свети Йосиф, майката шета и обича и гледа домакинството както Дева Мария и децата са подчинени на родителите си както Исус Христос в Назарет!”

            Какви актуални и съвременни думи, ако се замислим за кризата, през която преминават нашите семейства и нашите общности. Не само икономическа и социална криза, а преди всичко духовна. Младият епископ Евгений приканва семействата не само да съхранят вярата, чрез молитва и участие в църковния живот, а ги подтиква да бъдат люлка на възпитанието в мисълта, работата и живота. Без много приказки, а в мълчание и постоянство. А какво е една енория или епархия, освен общност от семейства?

            Освен това, както Бог повери своя син на грижите на Св. Йосиф, така епископ Евгений беше съвсем наясно какво означава да бъдеш отец и пазител на Божиите синове: „Следователно, много естествено е главната Ни мисъл да бъде доброто на стадото, което Господ Ни е поверил да водим и пазим и че Ние винаги ще бъдем готови да кажем с пророка: “Заради Сион няма да мълча и заради Йерусалим няма да почивам” (Ис. 62,1). Дните, които Господ ще благоволи да Ни даде още да живеем, Ние ще ги посветим на възобновяването и задълбочаването на християнския живот между вас и за осъществяването на една миролюбива, душеспасителна католическа дейност с единственото желание да спомогнем със слабите Си сили, защото във всички сърца да се разпали огънят, донесен от Христос на земята... Ние, насаждайки у вас съзнанието на единство, ще се стараем да затвърдим между вас любовта на Христос, която ни сплотява като истинско семейство и ни свързва тясно с голямото семейство, Майката Църква и нейния Първосвещеник, Свети Отец Папата.”[8]

            Има още толкова много документи, благодарение на които можем да научим много за страстта и стремежа на тези двама светци към единение на църквата, към спокоен и трудолюбив живот в християнските общности, но мисля, че са достатъчни и тези няколко реда, за да обобщим всичко нужно.

Отец Евгений Босилков пред църквата Св. Йосиф, село Бърдарски Геран, 1934 г.

            Накрая искам да ви призова да поддържате жива в общността на Бърдаре, поверена на Св. Йосиф, пазител на Изкупителя, паметта за блажен Евгений и блажен Анджело. Имали сте благодатта и щастието да бъдете посетени и водени от тези двама тъй специални Божи служители. Нека техните слова, техният живот и присъствие, да подхранват вашата вяра и житейски път.

            Благодаря за търпението,

О. Паоло