НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ "ВТОРИЯТ ВАТИКАНСКИ СЪБОР - НОВА ПРОЛЕТ НА ЦЪРКВАТА"

 

9 ноември 2013 г., Конферентна зала на Хотел „Премиер”,
Велико Търново, ул. "Сава Пенев"  № 1

 

Семената на Събора у младия Ронкали 
Изказване н Отец Паоло Кортези СР от Никополска Епархия

 

Добър вечер на всички,

След Втория Ватикански Събор, мнозина се питаха, как, у Йоан ХХІІІ, се е зародила идеята да свика Икуменичен Събор след толкова столетия.

Отговорът е прост: тази мисъл го е съпровождала и е съзрявала през целия му жизнен път – от Бергамо до Рим, от София до Истанбул, от Атина до Париж, от Венеция – отново до Рим. Тя е плод на няколко десетилетия, белязани от молитва, размишления, срещи, пътувания, различни събития. Това е своеобразно израстване, преди всичко в духовен аспект.

Семейната среда и енорията в Сото ил Монте, родното му място, безспорно са въздействали силно върху формирането на бъдещия папа. Не бива да забравяме, че той успя да съхрани докрай връзката с корените си, чрез редовна кореспонденция и ежегодни ваканции.

Ценностите на село, се превърнаха в негови основни принципи – постоянство, сърдечност, толерантност, усет към жизненоважното, смиреност, трудолюбие. Негов модел за подражание е бил енорийският му свещеник, дон Ребуцини, поддържал интензивна енорийска дейност и многобройни инициативи със социален характер: „Франческо Ребуцини, който ме кръсти, достоен енорист на моето село Сото ил Монте. Още в детството си го наблюдавах и се възхищавах на този истински жив образ на честен свещеник.” (1959)

В следващите минути, ще се опитам да нахвърлям, съвсем схематично, основните етапи от продължителния процес, довел Ронкали до Събора. Ще се спра на два въпроса, които са и основните теми, около които са се въртели съборните размишления: литургията и икуменичният диалог.

Общностното Богослужение в духовността на Анджело Джузепе Ронкали

Вниманието на Ронкали към богослужението се обостря в Семинарията на Бергамо, под наставничеството на дон Исаки. Именно тук младият Анджело придобива набожността си към определени светци, усвоява различните форми на лична молитва, медитацията, посещението на Пресветото Тайнство и молитвата на Броеницата. А впоследствие, благодарение на книгата Подражание на Христа, която пази през целия си живот, той се приближава и до библейските традиции и традициите на Отците на Църквата: „О, за мен тази книга ще бъде завинаги любима, един от най-скъпоценните камъни, които притежавам”. (1898)

През тези години, той започва да води и своя Il Giornale dell’anima – Дневник на душата (от 1895), така ценен, наситен с лични молитви и размишления. За него богослужението, молитвата, милосърдните дела, не са просто неща, които трябва да се правят, а които трябва да се изживяват.

В Римската Семинария, под духовното наставление на отец Питоки, той концентрира духовността си върху Исус Христос и Неговия Кръст: „Той дойде с безгранична доброта, но не ни засипа с многобройни слова; понякога му стигаше само една библейска мисъл: нещо съвсем малко, но достатъчно, за да разпали и поддържа онзи живец, който  докосва ума и сърцето, и, който беше живота. Създаваше впечатление, че Божият човек се грижи истински за душата на всеки, сякаш Господ не го беше пратил за това; следваше го в немощта, в плахите опити да се изправи, подкрепяше го с бащинска доброта; той четеше в очите ни, виждаше в сърцата ни; и сърцата неволно му се разкриваха; нужно беше да му кажем всичко, да го занимаем и с най-незначителните неща; и стана така, че неговото слово, неговите наставления пропиха нежно и неусетно целия живот, във всичките му аспекти и разнообразни взаимоотношения.”

Той започва да работи над самия себе си, обръщайки се към святостта – онази, осезаемата, всекидневната, носеща радост, дори в трудностите: „Какво е светецът? Умеещият да побеждава непрекъснато себе си, унищожавайки, извън и вътре в него, всичко онова, което за другите е повод за възхвала пред света; умеещият да поддържа в сърцето си жив пламъка на най-чистата обич към Бога, поставяйки я над всяка крехка земна любов; умеещият да дава всичко, да се жертва за доброто на братята си, онзи, който със смиреност и любов към Бога и ближния, следва вярно пътя, посочен от Провидението, което води избраните души до изпълнение на собствената мисия – всяка една от тях има такава – и цялата святост е именно това.

Святост, почиваща на послушанието към Божията воля: “Oboedientia et pax. Тези думи, са малко или много историята на живота ми.

 

Връщайки се в Бергамо, като секретар на монс. Радини Тедески, той влиза в контакт с литургичното движение: „Монс. Радини считаше неопровержимо, че светата литургия е от основно значение за доброто и сериозно възпитание на мисълта и християнския дух. Още на  младини, той се беше докоснал до трудовете на най-добрите автори за литургията, измежду които Гуаранже с неговата възхитителна класика Année Liturgique; епископът често се допитваше то този велик труд, за да конкретизира по-точно духа на определен празник или церемония”.

 

Ронкали изпитва неудовлетворение от определени повърхностни религиозни трудове: „Колко добре би било, ако от молитвеници, които днес използват миряните и дори свещениците, бъдат премахнати определени форми на високопарна сантименталност и на тяхно място бъдат върнати прекрасните молитви на първите християни, тъй наситени с дълбока, жива вяра и пламенен ентусиазъм, роден от битките и кръвта, пролята за Христос и неговата Църква, майка и учителка на толкоз обожатели на кръста, разпръснати по целия свят. Би било от изключителна полза за назиданието на духа, за надежността и ползата от нашите богослужебни дейности. (1910)

 

Ронкали констатира с тъга литургичното невежество на християните: „Ако един прекрасен ден ни се прище да попитаме онези, които са слушали Мисата, в една от най-големите ни църкви, защо свещеника днес носи зелени одежди, а миналата седмица носи червени, или защо днес имаше „Слава във висините Богу”, а миналата неделя – не? А защо свещеника се обръща към народа с думите “Dominus vobiscum; Orate fratres; Ite missa est”? Да се запитаме откровено: какви биха били отговорите на тези простички въпроси? А ако утре един протестант от чисто любопитство реши да  зададе въпрос, свързан с ритуалите, значенията на думите, церемониите, на някои от нашите добри верни, колко от тях биха били в състояние да отговорят поне донякъде задоволително? ” (1914)

 

В публикация от 1914 г., свързана с Епархийния живот, Ронкали съсредоточава вниманието си върху участието на верните в литургията: „Следва да се отбележи, че действията по време на християнско богослужение не са подобни на театралните постановки, при които публиката е зрителят – внимателен, съсредоточен, развълнуван, докато го иска...но винаги и само зрител, а са действия, при които самият народ трябва да бъде актьор с подобаваща част: следователно имащ пълно право и задължение да изпълнява.”

 

За него литургията е най-висша форма на молитва: „Ако верните бяха добре запознати и честваха празниците с духа, който църквата желаеше да ги научи, щяхме да станем свидетели на обновление и ръст на вярата, на молитвата и религиозното обучение, а оттам – би се подобрил и целия християнски живот.”

„Църквата моли по начин, отговарящ на същността и: а бидейки тя по начало общност, следва, че тя трябва да моли по един общностен, социален начин. Ако ние искаме да бъдем синове на Църквата, ако искаме да бъдем християни, трябва да се молим, колкото е възможно повече както тя се моли, трябва да проникнем в замисъла и, да сме в унисон с духа и, да я следваме вярно във всички форми на богослужение.”

 

Младият свещеник дон Анджело, винаги в послушание, не се отказва обаче и от креативността – доказателство за това са „Мисата на войника” и „Мисата на ученика”: „Говорихме си с отец Джемели, наред с другото, за възможността да популяризираме учението и по-дейното участие на народа в Св. Литургия. Това е едно от пирончетата, които са се забили в главата ми и бих бил щастлив, ако успея да го закова и на други. Засега ще започна тук, сред моите младежи, с нещо мъничко, което ще им помогне да разберат свещените ритуали”. (1919)

 

Централно място е отредено за Божието Слово.

По време на Духовните Упражнения през 1909 г., Ронкали изразява желанието си за четене на блията: „Многократно, по време на Упражненията, усетих силно желание да изучавам Светото Писание и започнах сладко да чета посланията на Св. Павел. Смятам да продължа по този начин, служейки си често с абзац от Светото Писание и по специално, от Новия Завет,  върху който да размишлявам. Всяка вечер, преди да си легна, ще чета внимателно и напълно отдадено глава от Светите Книги. ”

 

Малко по-късно, вече като патриарх на Венеция, той пише в Пасторалното си писмо от 1956: „Вие разбирате, мои възлюбени братя и синове, че всяко позоваване на Светото Писание, което вдъхновява това мое обръщение към вас, по време на постите, отговаря не на скруполи, а на чувството за дълг и конкретна тежка отговорност, произтичаща от моето пасторално служение. Да преподаваш Светото Писание, и по-специално Евангелието на народа, да накараш тези синове да се ангажират с нашата грижа към Светите книги, е алфата, първата измежду дейностите на един епископ и неговите свещеници. Омегата, последната, ако ми позволите да опиша тази апокалиптична картина, е представена от благословената Чаша на нашия олтар всеки ден.”

 

Жаждата и стремежът към единство и диалог в живота на Ронкали

 

Икуменичните възгледи на Анджело Ронкали са се формирали, преди всичко, по време на дългия му престой в България, Турция, Гърция и Франция.

В България, той поддържа постоянни контакти с Католическата църква от Източен и Западен обряд, с Православната църква и с останалите вероизповедания.

В Турция и Гърция се среща с православни, мюсюлмански, еврейски общности, а във Франция се сблъсква с религиозния плурализъм, началото на секуларизацията, наченките на „новата теология” и пасторална дейност сред работническата класа. През този период младият епископ Ронкали остава верен на икуменичните си убеждения, тоест, подкрепя идеята за завръщането на християните еретици и отделилите се в лоното на Рим.

В крайна сметка, най-вече защото е далеч от Рим, а често е и част от малцинството, у него започва да се формира нова представа  за икуменизма, която е по-скоро схващането за преминаване от идеята за обединение и завръщане, към идеята за общението.

„Патриарх Вениамин ме посрещна много добре. Не засегнахме въпроса за обединението или друго, избегнахме всяко препятствие. И все пак не липсваха духовни и интересни теми за разговор – апостолатът за мир от името на всички религии, византийските учения...допаднахме си взаимно.” (27 май 1939).

„За съжаление не мога сега да ви кажа друго, освен, че каузата за Обединение на Църквите спечели в лицето на смирения долуподписан, пламенен приятел, който би желал да постигне успех в апостолата в полза на горепосоченото.”

Наш висш дълг е своевременно да подговим всички за обединение на душите, както католическите, така и православните, подхранвайки ги с по-осезаема и жива вяра, и духовност, каквато тук липсва напълно, а затова е нужно да се облагоприятстват всички форми на побратимяване между католици и православни, което неотменно ще ги отведе до чистите извори на религиозния християнски живот.” (из писмо до отец d’Herbigny от 09 юли 1925)

 

Тази промяна в мисленето, можем да доловим и в начина му на изразяване...Ронкали никога не нарича православните „схизматици” или еретици, както е подобаващо за онова време. Назовава ги „православни”, „братята православни” или „гърци”.

В официалната си кореспонденция, използва термина „братята дисиденти”. Опитва се да изведе на преден план, преди всичко това, което свързва, а не това, което разделя:

„Католиците и православните не са врагове, а братя. Имат една и съща вяра, участват в едни и същи тайнства, най-вече – в една и съща евхаристия. Разделят ни само някои неразбирателства, свързани с божествените закони на Църквата Христова. Онези, които причиниха тези неразбирателства са мъртви от векове. Да загърбим миналите спорове и нека всеки, в своята област, да работи, за да направи добри нашите братя, давайки им добър пример. И въпреки че сме поели по различен път, един ден ще се срещнем, чрез обединението на Църквите, за да образуваме, всички заедно една единствена истинска Църква на Нашия Господ Исус Хрстос.” (из писмо до Морчевски от 27 юли 1926 г.)

 

Уважение към православните традиции:

-          Ронкали често отдава чест на вековната християнска традиция, спазвана от православните.

-          Става поклонник в Гърция – посещава Атонския манастир, а след това и Метеора.

-          Моли се пред античната руска икона на Девата от Ивирон с думите: „моля се пламенно за Изтока, за Русия и за Вселенската Църква”.

-          В Св. Пантелеймон, център на руската духовност, където е живял светия старец Силвано, говори за „възвишен събор на молещи се монаси”.

-          Монс. Риги, секретарят му, разказва, че във Ватопеди Ронкали е бил допуснат зад иконостаса, където коленичил, за да обожава евхаристичния хляб, съхраняващ се там, а приканил и придружаващите го да направят същото с думите: „Няма съмнение, че тук е Христос и то не някакъв православен Христос, различен от католическия.”

Промяната в неговото поведение не остава незабелязано в Рим и му навлича редица неприятности.

„Трябваше да поема този кръст не от България, където се чувствах наистина прекрасно и къде моят апостолски труд беше щедро възнаградени с небесна благодат, а от ръцете на самата почитаема Св. Конгрегация и по-точно, от мълчанието и изолацията, в която ме постави, въпреки,че молбите ми да ми дадат указания, продължават вече три месеца, а отговор няма. Добре знам, че бавно се вземат решения в Рим, но поне може да ми напишат някой ред, за да ми нахвърлят главните насоки...а ако не друго, поне да ме приканят към търпение...или да ме посъветват по личен проблем, за което ги помолих и имайки предвид важността на въпроса, нямаше как да взема самостоятелно решение...Обаче нищо и нищо. Кажете ми Вие, Монсиньор, какво трябва да направя? ” (посмо до монс. Боргнджини Дука от 26 август 1925)

„Епископ съм от 20 месеца. Както и предполагах, службата ми ми навлече доста главоболия. Но те не идват от българите, за които работя, а от главните органи на църковната администрация. Не очаквах унижения и огорчения от този род, и това ме накара да страдам много” (Дневник на Душата, ноември-декември 1926)

 

В България и Турция, Ронкали е се стреми да създаде един истински „култ към приятелството” и множество лични срещи:

„Тъжното чувство ме обзе при останките, открити в Скутари и заради атмосферата, царяща в турския свят, така далеч от изворите на цивилизацията, въпреки че е на две крачки от нея, така да се каже – в краката и. И все пак ги обичам, в името на Исус Христос и не страдам, че християните се изразяват таза зле, което демонстрира колко малко Евангелието е докоснало душата им. Обичам ги, защото това е част от моето служение на отец, на пастир и на Апостолически делегат. Обичам ги, защото вярвам, че са призовани към изкупление. Знам, духът на много от моите католически чеда се бунтува против мен. Но това не ме притеснява и не ме обезсърчава.” (27 юни 1936 г.)

 

През октомври 1938, малко преди да починат Кемал Ататюрк, бащата на турската нация и Православният патриарх, монс. Ронкали пише:

„Не споделям студенината, спускаща се над тези два живота, които си отиват. Моля се на Господ и за единия и за другия. На Господ е отредено да ги съди. Смятам, че присъдата им ще бъде по-добра от нашата собствена. Кой знае колко дълбоко е човешкото сърце? Водачът на турците, светския реформатор на този народ и религиозният водач на Православните в Гърция, могат доста добре да предложат на Господ такова издигане на душата, способно да ви залее като вълна от спасителна благодат. Така да бъде.”

 

Можем спокойно да заключим, че предпочитаните моменти от първите деситилетия на неговото служение като епископ са срещите, посещенията, „култът към приятелството”.  Ронкали е приемал всеки, който е пожелаел да се срещне с него, в продължение на часове, през останалото време, е обикалял епархията си: енории, религиозни къщи, болници...не само в София и Истанбул, а и в най-малките населени места. Посещава много хора, посещава всички.

След посещение на млада болна жена, пише:

„Тези посещения на пастира, който окуражава и успокоява, са най-доброто от моето служение в тази страна. Да бъде благословен Господ и да ни помага да отдаваме чест на кръста си”.

Многобройните посещения, понякога пречат на официалните му задължения, но Ронкали няма нищо против: „Тези посещения ми харесват, защото са повод да направя нещо добро. Но ми остава малко време, за да поработя над кореспонденцията си. Търпение. Милосърдието, във всичките му разновидностти, стои над всичко друго.”

Ронкали изпозва всяка възможност, за да се запознава с хората и да разговаря с тях.  На него сякаш му допада повече „ориенталският” аспект на градовете. Обича да се разхожда, да обикаля малките антикварни магазинчета. В дневниците си често описва старинните книги, които е купил и...килимчетата!

Всички тези посещения несъмнено водят до създаването на редица контакти и общуване с различни хора. По уличките на Истанбул, делегатът се натъква на арменски търговци, редовно посещава еврейска книжарница, а антиквариатът на един босненски турчин е едно от любимите му места.

По време на проповедта си на Петдесятница, през 1944, в Истанбул, казва:

„Ние обичаме да се дистанцираме от хората, които не изповядват нашата вяра: от братята православни, протестанти, израилтяни, мюсюлмани, вярващи и невярващи от другите религии. Обичаме си нашите църкви, нашите традиционни култуве, нашите литургии.

Разбирам много добре, че расовите, езиковите, националните различия, са  мъчително наследство от миналото, наситено с тъга и все още ни държат на разстояние един от друг и това не е хубаво, а е и доста объркващо.

Изглежда логично всеки да се занимава със себе си, със своята семейна и народна традиция, вкопчил се в ограниченията на обкръжението си, точно както е правило населението в градовете по време на бронзовата епоха, когато всеки град е бил непревземаема крепост и се е живяло на бастиони или подпори.

Мои скъпи братя и чеда: трябва да ви кажа, че в светлината на Евангелието и основния католически принцип, това е погрешна логика. Исус дойде, за да премахне тези бариери, той умря, за да извести вселенското братство. Централен момент в учението му е любовта, която свързва всички хора в него, като първия измежду братята и която свързва него с нас в Отца.”

В края на трийсетте години на ХХ век, с установяването на антисемитските течения в Европа, се повишава и състраданието на Ронкали към евреите, за да се превърне, по време на войната, в активна дейност против преследванията и депортациите.

Той поддържа контакт с Jewish Agency  и открито апелира в полза на евреите в Унгария, намесва се, за да предотврати изселването на 20 000 евреи от Словакия.

 

Често посещава евреите, готвещи се да напуснат Истанбул, за да се върнат в Палестина.

Всичко това той прави винаги със съгласието и в името на Светия Престол. Ронкали не иска да изглежда като самотен воин, а държи да подчертае, че намесите му са израз на любовта на Църквата.

Откритото посещаване на еврейските общности, всекидневните му визити са пряк контакт с болката и страданието от преследването, от депортациите и до голяма степен са повлияли върху онзи процес, който, започна от осъждането на антисемитизма, от страна на папа Пий ХІ и продължи до “Nostra Aetate” на Втория Ватикански Събор.

 

В заключение, можем да посочим, че условията, за да се постигне истински икуменически диалог в пасторалната дейност и учението на Ронкали са:

1. Постигане на единство между самите католици.

2. Откриване на повече причини за единение, отколкото за разделение.

3. Отказ от полемики.

4. Признаване на собствените недостатъци.

5. Постигане на обединение, чрез общите тайнства и Евхаристията.

6. Придържане към „пътя на истината” и „пътя на любовта”

7. Молитвата един за друг.

 

Всичко това може да се постигне, чрез диалог, в който са налице:

1. Уважение, доверие и внимание към всеки човек.

2. Готовност за среща и установяване на контакт.

3. Сърдечен и вежлив тон.

4. Усилие за разбиране на различията.

5. Концентриране върху положителните аспекти.

6. Общение в сърцата и солидарност с ежедневните проблеми.

7. Завръщане към чистите извори на християнската вяра.