Първа уводна беседа

Курс за Духовни упражнения проведен от Бл. Евгений Босилков

 за Сестрите Бенедектинки в с. Бърдарски Геран към 1938 г.

    Малко хора се вълнуват от големия въпрос за живота и още по-малък брой си дават труд да считат живота като едно цяло. Все пак цялото човечество и всеки поотделно си е засегнат от този въпрос. Има толкова много въпроси, които ни се налагат безспорно. Този въпрос предизвиква в толкова хора съмнения и неизвестности, които водят някои до трудното твърдение, че животът наистина няма никакъв смисъл. В него има вътрешно противоречие и в края на краищата излиза като въображение.

    Каквото и да е, истина е, че животът не носи на никого щастието към което се стреми. Но не затова животът е без смисъл. Животът в своята цялост е обязаност с добре определена цел. Стремежът към средствата и пътищата, за да я постигнем могат да бъдат различни и многобройни, но всичко това трябва да усъвършенства човека и да допринася за благото на човечеството, така че да служи на Твореца и на осъществяване на Неговите планове. В тази единствена дума, Бог, е целият смисъл на живота, както казва вероучението: “Човекът е бил сътворен, за да познава Бога, да Го обича и да Му служи. Това служене на Бога не е, както някои биха искали да мислят, робство или един вид отричане на живота. Напротив, това е трептящо и въодушевено зачитане на живота; християнството, религията искат един силен и богат на съдържание живот. Сам Христос е “Животът” и Той е дошъл”, защото всеки, който повярва в Него не ще се погуби, но ще има живот вечен”.

    Несъмнено религията проповядва умъртвяване и себеотрицание, но това, което е премахнато и отхвърлено, не са големи и благородни неща, но обезсилващи и омаломощаващи неща. Долната и срамна природа трябва да бъде въздържана, така че висшият духовен живот да се развива по-свободно и да тръгне по пътя към Бога. Себеотрицанието, което Христос изисква, е същевременно най-силното потвърждение и развитие на себе си и означава победа на висшето Аз над низшето Аз. Религията отрича унищожителните средства на живота като коравосърдечността, долния и слабия характер.

    Християнството възнамерява да оформи човешкия живот в най-благородния му вид. Именно оттук тръгва убеждението, че големите човешки ценности се състоят в духа и изисква на първо място свободен път за развитието му. Когато долните подбуди замаят духа и се стремят да го отдалечат от най-висшите му задачи, тогава човекът трябва да утвърди вътрешната си самостоятелност, даже и с цената на тежка борба и мъчителни жертви; поскоро той ще трябва да се откаже от всички блага на света, отколкото да изостави душата си. Свободен и вътрешно непринуден от каквато и да е долна наклонност, той трябва да се стреми нагоре към благото на душата, към Бога.

    Бог трябва да проникне в цялата му душа и към Него трябва да бъде насочен целият му живот. “Това е истинският живот: да признаеш истинския Бог и да Го обичаш от цялата си душа”. Това единение с Бог ще превъзхожда всяко твое най-задушевно измерение. Бог влиза в душата, за да живее там и прониква в нея според едно свръхестествено Начало, както лимфата на лозата тече животворяща във виещите се клончета. Така душата бива постепенно обоготворена, както сиянието чрез разясняването от Духа на Господа и става съпричастна към божествената природа.

    L.S. За да се види този идеал достигнат и осъществен във всяка човешка душа, Бог проследява душата на всеки човек поотделно, с неизказана сила водейки я към почти неразбираемо разположение. “Виж – казва Той – стоя на вратата ти и тропам”. Има ли някой, който може да каже: “не чух това тропане”?

    Не е ли може би Христос потропал вече на вратата на къщите във Витлеем”?… Но бяха всичките затворени… нямало място за Него. Може би не е потропал на вратите на еврейския народ… и на вратите на световната история чрез своите чудеса… чрез своето Страдание и Смърт и Възкресение? Не е може би все отново потропал през вековете, обичайки и наказвайки чрез болести, войни и революции, търсейки да убеди поколенията да влязат с Него в Огъня… или множество души, готови да се борят без страх срещу всяко зло и злоба; едно поколение, изпълнено с вяра, надежда и любов… Не, не всекидневна обич, не посредствена вяра… но едно поколение, пламенно от любов към Бога и ближния, едно поколение, което се кълне в Десетте Божи Заповеди, и което всеки ден остава в молитва и в поверителен разговор със Спасителя привлечено от Христос.

    Веднъж, когато душата е отговорила на потропването на Спасителя и е установила по-близка връзка с Него, тогава и само тогава Бог не й дава вече мир… тя трябва да се изкачва все повече към върха на Голгота, за да може, след като е превъзмогнала изпитанията, да вкуси радостта от планината Табор. Кой би се осмелил да твърди, че не е изпитал това?… това тупане, това тласкане, това тропане на Спасителя!

    Все има нещо в нас, което да има нужда от подобрение, което трябва да придобием или отстраним, защото съставя преграда пред вратата на нашето сърце и не позволява достъпа на нашия тропащ Господ. През тези дни ще усетим все по-често Спасителят да потропа и трябва безмилостно да отстраним неистинските Божии изображения, които сме си съставили в нашия живот, в нашето мислене и усещане. Трябва да скъсаме с много, макар и дребни неща, от нашето безредно минало. Трябва да направим правилен преглед на нашия вътрешен живот. В другите намираме толкова неща за осъждане и присмиване. Ще трябва ли душата ни да остане за нас един неясен образ? Ще бъде ли може би полезен зовът на Господа?

    Големите истини около нашето спасение ще трябва да намерят пътя вътре в нашето сърце. Точка по точка трябва да проследяваме изпълнението на нашите задължения. Там, където има опущения, трябва да попълним празното с ново, свежо обещание и с по-голяма точност. Не можем да върнем назад миналото време, но можем да го наваксаме с един живот на по-напрегната вяра, подкрепени от по-задушевна любов. В деня на Възнесението си Исус се явил на Апостолите си и им казал: “Само малко време още ще ме виждате!” А затова малко време ще трябва да мислим при всички преживелици в живота! Щастието тогава няма да ни направи горделиви, нито успехът - надменни. В страданието не ще го вземем с Бога или света. Послушанието ще бъде за нас осветленият път на Господа, целомъдрието, въпреки борбата, ще ни изпълни с вътрешна радост и бедността ще ни благовести изобилието в небето.

     Приключвам с въпроса: не искаме ли през това малко време да живеем в послушание, целомъдрие и бедност? И какво е това малко време в сравнение с Вечността?