Отец Петър, със светско име Пенчо, е роден в село Къпиново, Великотърновско през 1903 г. Благочестивите му родители възпитали него и единствената му сестра Мара в християнско благочестие. Той е внук на къпиновския възрожденец хаджи Руси, щедър дарител за просвета и деен спомоществовател на тогавашните книжни издания.

Завършил Черепишкото свещеническо училище. Ця­лото село му се радвало, като запеел сладкогласно в храма. Бил строен, красив и умен. Задомил се за Евдокия Минчева Бурнова, която умряла при раждането на единствената им дъщеря Мария. С отглеждането й се заела леля й Мара, по мъж Яланджиева. Ръкоположен е на 14 януари 1928 г.

След смъртта на презвитерата отец Петър се отдал на още по-усилена духовна дейност. Служел в храм „Свети Петър и Павел“. Досега се разказва за изрядното му служение.

Обичал много децата. Съставил ученически хор, преподавал вероучение. Иванка Андреева от Къпиново разказва с каква радост чакали да дойде голям празник, за да отидат на църква. На момичетата били ушити бели була е кръст на челото. Слагали ги на главата си в църква по време на богослужение. Изглеждали като самарянки. Това не било само показно. Те вършели, макар и по детски, милосърдни дела. С това се възпитавало християнско милосърдие. А момчетата влизали в светия олтар и помагали на свещеника като клисарчета. Благодатно време било тогава.

За отец Петър тя казва: „Беше прекрасен свещеник. Такъв като него нямаше никъде по селата. Пееше много хубаво. Беше милостив“. Вземал участие в обществените дела на селото. Основал пчеларско дружество. Учел хората на труд и добри нрави.

По време на Първата световна война духовният живот в Къпиново позамрял. Отец Петър, подпомогнат от обществеността, обновил прекъснатите през войните праз­нични тържества. Певец бил баща му Петко Колев Русев.

Той възродил традицията празникът на светите първоучители Кирил и Методий да се свързва с тържествена света литургия и ученическо утро на двора между църква­та и училището. През 1933 г. е учредено Детско православно християнско дружество „Свети Кирил“ за възпитаване в децата на „религиозни чувства, вдъхване на обич към православната Църква и Отечеството, трезвеност, чистота в живота, трудолюбие, милосърдие към хора и животни, почит към възрастните“.

От 1931 г. в църквата пеел девически хор с диригент учителя Кирил Просков. След него хорът се ръководел от отец Петър.

Най-лошото дошло, когато местните атеисти решили да премахнат свещеника и да затворят църквата. Така им нареждали по-висшите инстанции, така изисквала новата власт. Много хора наивно вярвали, че тя ще донесе справедливост. Отец Петър обяснявал, че без Бога нищо добро не може да се постигне, и в това била неговата политическа вина.

Още на 10 септември бил задържан заедно с Андрей Николов Русев и брат му Марин Николов Русев, братовчеди на свещеника. Нареждането било да ги премахнат, а не било лесно. Цялото село настръхнало. С мълчанието си селяните изразявали голямото си негодувание, че се посяга на светинята.

Пускали ги за няколко дни, разбира се, под строг над­зор. После пак ги прибирали. Напрежението било голямо за тях и за близките им. Очаквало се най-лошото. Отец Петър имал само една дъщеря, мислел как тя ще понесе неговата загуба.

Внукът му, Петър Долнев, разказва, че това продължило цял месец до 6 октомври, когато отново бил задържан и изчезнал завинаги. Откарали тримата арестувани в Търново с охрана. Вървели пеш по пътя и селяните, които работели на полето ги видели.

Като излезли от Къпиново, отец Петър се обърнал назад и казал: „Да видим селото за последен път“. Той разбирал какво го очаква. Марин обаче скоро се завърнал от Търново. Той имал син Слави, много буен младеж. Местните нови управници, с чиято намеса станало арестуването, се уплашили от него и настоявали да го пуснат. Мил им бил живота, а за свещеника не помислили. Марин се върнал в Къпиново, а отец Петър и Андрей останали в ареста.

Сава Илиев от Къпиново, на 74 години, каза: „Когато отец Петър и Андрей бяха тука, селото беше на висота!“. На всички други въпроси отговаряше все със същите думи. Искаше да каже, че това обобщава техния принос за доб­рия обществен и духовен ред.

Андрей бил учител в селото. Неговият другар Тодор Хаджикръстев, наричан Хаджията, също бил учител. Поради липса на деца трябвало да се съкрати едно отделение и един учител да напусне. Тодор донесъл на началниците в просветата, че Андрей е с леви убеждения и него съкратили. Той действително се увлякъл временно в социалистическите идеи.

Уволнен, останал седем години без работа. През това време се занимавал е дребна търговия. После го възстановили на обществена работа, но не като учител. Изкарал необходимите курсове и станал бирник за Къпиново и околните села.

Той бил способен и много отговорен. Двамата със свещеника подържали добрия ред в селото и работели за неговото издигане. Авторитетни и уважавани от всички, те били начело на образованите хора в селото. Затова и пострадали.

До днес се помнят думите на коменданта на селото запасния офицер Т. К. Тодоров: „Не искам да има по-умни от мене. Ако изчезнат попът и бирникът, ще приема“. От това личи каква била вината на двамата страдалци.

Страданията им в ДС в Търново били неизразимо страшни. Имало един доброволец от селото, който помагал при укрепването на новата власт. Това бил И. Гайдаров. На него се дължи малкото, което се знае за мъченичеството на отец Петър. Той станал свидетел. Тогава се сформирала Търновската гвардейска дружина, в която постъпвали доброволци.

Отец Петър бил много мъчен преди смъртта. Нокти­те на ръцете и краката му били изтръгнати. Бил целият обезобразен от побоя. Превърнал се в жив труп, едва дишал. Андрей бил с пречупени ръце, защото се съпротивля­вал, когато разбрал, че ще бъдат убити.

Историкът на село Къпиново пише: „На 6 октомври 1944 г. са арестувани секретар-бирникът Андрей Русев и братовчед му свещ. Петър Русев и са откарани в Търново“. А гвардеецът Иван Гайдаров от Къпиново споделя: „Същата нощ бях караул в околийското. Извикаха попа на разпит, заканиха се, че ще му отрежат брадата. „Може, но заедно с главата!“ - отговори той. След полунощ натовариха арестуваните на камиони и заминаха в неизвестна посока. Повече ни се видяха, ни се чуха“.

През нощта ги изкарали с камион в околността и ги разстреляли. Отец Петър бил на колене, когато стреляли в него. Той не бил в състояние да стои прав. Тялото му било една купчина строшени членове. Загинал като великомъчениците от първите векове на християнството.

Стефан Пенов бил благороден и много съжалявал, че тези двама видни хора от селото, без никаква политическа вина, загинали. Той казал: „Ако бях в Търново, нямаше да допусна да бъдат убити“. Закъснял, но все пак показал човешко разбиране.

В кървавото дело участвали: Т. Михалев, Д. Кършев, който станал милиционер, и председателят на ТКЗС. Всички обременили съвестта си заради материални облаги и власт. Нещастието им било голямо.

След „безследното изчезване“ на двамата близките им тръгнали да ги търсят. Сестрата на отец Петър - Мара, като не го намерила никъде и като разбрала, че е убит, лесно се досетила за убийците му.

Срещнала на площада в селото М. Бурнов. Казала му, че вече десет дни търси брат си по участъците в Търново, Ловеч и Плевен, но никъде не го намира. Нарекла го убиец.

Вместо да се съкруши, той подал съдебно дело за обида. Трябвало да има авторитет между селяните. Разбира се, че я осъдил. Тя лежала в Търновския затвор един месец. Тогава нямало закони и правда. Един добър служител в съда я утешил, като й казал, че сега „такива беззакония се смятат за нормални“.

И съпругата на Андрей, Анка, и дъщеря му тръгнали да го търсят. И те обикаляли по участъците, но нищо не открили. Лъжели ги, че е в Софийския затвор, в Плевенския и другаде. Обикаляли много градове. Най-после Ст. Пенов - изпълняващ началническа длъжност в Търновския затвор, им казал: „Анке, не ходете повече да си харчите парите. Андрей няма да се върне“.

Възмездието на убийците не се забавило. Децата на Хаджията платили за неговите грехове. Дъщеря, зет и деца, всичко пет души, загинали трагично при автомобилна катастрофа“. На Т. Михалев дъщерята умряла млада. Вну­кът му продал къщата. Разорило се семейството им. Още тука всеки пострадал. А за терзанията на съвестта те самите си знаели.

Хаджията се разболял. Пред своя съселянин Иван Костов казал: „Вачо, голям грях имам!“. Говорели много за други неща, а той все намирал пролука в диалога им и повтарял все същите думи. Тежки кошмарни нощи прекарвал в безсъние. Убийството на невинния свещенослужител го преследвало.

Нямал покой ни в дома, нито на улицата. А бил начело на много обществени начинания. Станал още по-заядлив по нрав. Нервите му се разстроили. След едно събрание в читалището, той и Ст. Пенов се скарали. Стефан му казал: „Какъвто ще да съм, но не и убиец като тебе!“. Присъстващите разбрали, че се отнася до убийството на отец Петър и Андрей.

Не намерили търсеното щастие тези, които обявили война на вяра, църква и свещенослужители. Те се измъчвали и за съдбата на единственото дете на убития свещеник Мария, която останала кръгло сираче, а майка си не помнела. Жестокостта била голяма.

Отецът бил на 41 година, когато го убили, а детето му - ученичка във френския колеж във Варна. Колежът скоро бил закрит и тя не могла да го завърши. За нея нямало никаква възможност да продължи образованието си, като дъщеря на убит свещеник. Работила близо две години в тъкачната фабрика „Първи май“.

Навсякъде търсели характеристика от местните власти, в която трябвало да се отрази, че баща й е убит. Кметът на Къпиново Иван Гунчев я съжалил и проявил благородство. Нарочно забавял изпращането на характеристиката за Мария. Времето минавало и тя завършила за медицинска сестра без характеристика.

После работила в Горна Оряховица. Имала дъщеря на име Мария и две внучета. Сега живее при тях във Варна. А синът й Петър Савов Долнев живее в Къпиново. Роден е през 1957 г. и не помни дядо си, но с мъка разказва за неговите страдания и смърт.

Споменът за отец Петър е жив в селото. След неговата трагична смърт всички били дълбоко покрусени. Изоставената църква се рушала. Селяните не смеели да отиват на богослужение, когато рядко идвал свещеник от другаде за служение. За онова тъжно време казват: „Почти нямаше църква“.

Историкът на Къпиново рисува печалната картина по следния начин: „След загубата на свещ. Русев църквата е заключена. След това е ръкоположен свещ. Димитър Попзлатев Ангелов, който служи до края на 70-те години.

По това време злосторници откраднаха големия руски полиелей и ценни икони. Десетина години по-късно църквата е ограбена още два пъти. Злочеста е съдбата на старата църква „Успение Богородично“.

На 22 декември 1980 г. „легитимни изследователи“ я разкопаха от олтара до преддверието, събориха троновете, изчезнаха вратите с образите на свети Архангел Михаил и свети архидякон Стефан, таванът прогни от влага.

С писмо № 1915 от 29 май 1981 г. Националният институт за паметниците на културата - София, декларира църквите „Успение Богородично“ и „Свети свети Петър и Павел“ за художествени паметници на културата.

А отец Петър не бил забравен.

През 1992 г. се повдигнал въпросът за него. До Стражица били открити два трупа. Върху единия от тях имало сложена иконичка. Предполага се, че е сложена, за да се подиграят със свещеника. Повечето хора са склонни да мислят, че това е гробът на отец Петър и на Андрей, заровени заедно.

Повикани били дъщерята на отец Петър и близки на Андрей. Питали ги за особени белези, например златни коронки по зъбите. Повикали тогава и Тодор Хаджията и други от селото, които изглеждали много смутени и притеснени. Наблизо бил открит и масов гроб.

Не се знае гробът на отец Петър от Къпиново, но се знае, че душата му е при Бога, в числото на великите страдалци за вярата. Той проявил твърдост като своя небесен покровител - първовърховният апостол Петър. 

Из В. Друмева, Български свещеномъченици и изповедници за вярата

от най-ново време, Том 6, Света Гора Атон, 2009 г., ст. 13-20